Прекалено добре.
Опитах се да измисля още нещо, което да ѝ кажа, но Зен се извърна към Дион и започна да му дава указания накъде да кара. Опитах се да я накарам да се разприказва отново, но тя не поддаде, а нямах никакви намерения да я нападам физически. Не и без съветите на Джей Си.
Може би… Може би аспектите щяха някак да успеят да стигнат до мястото, накъдето се бяхме запътили. След известно време.
Но не бях сигурен колко.
Одри прекара пътуването, седнала на пода между двете ни седалки, обвила ръце около свитите си крака. Исках да ѝ кажа нещо, но не смеех да проговоря, докато Зен ме наблюдаваше. Наемничката смяташе, че е успяла да ме откъсне от всичките ми аспекти. Ако ѝ дадях да разбере, че един от тях е още с мен, щях да изгубя голямо предимство.
За съжаление, пътят водеше към една област в покрайнините на града. Тук имаше няколко нови жилищни комплекса — последните пипала, които постепенно разрастващият се град бе пуснал към природата, която го заобикаляше, — но бяха останали и много просторни полета и групички дървета, които сякаш очакваха появата на новите блокове и бензиностанции. Зен накара Дион да завие към една от тези просторни, гористи поляни, и да поеме по един неасфалтиран път към самотна къща от типа „дедите ми обработват тази земя от поколения“.
Бе достатъчно далеч от всички съседни постройки, че да няма смисъл от викове, а евентуалните изстрели щяха да бъдат сметнати за дело на някой ловец, който разчиства собствеността си от вредители. Не беше на добре. Зен подбра мен и Дион пред себе си към вратата на мазето, поставена на нивото на земята, и ни накара да слезем по стълбите. Помещението долу бе пълно с чували, натрупани около стените, от които преливаха картофи на такава възраст, че сигурно бяха станали свидетели на Гражданската война. Единственото осветление бе гола крушка, увиснала от средата на тавана.
— Отивам да дам доклад — осведоми ни Зен, като взе телефона на Дион. — Настанете се удобно. Очаквам да прекарате тук долу няколко седмици — докато проблемите около работодателите ми поутихнат.
След което се качи по стълбите и заключи вратата на мазето след себе си.
19.
Дион издиша шумно и опря гръб в тухлената стена, после се свлече надолу по нея и седна.
— Седмици? — каза той. — Затворен тук с теб?
Помълчах за секунда, след което казах:
— Да. Отврат, а?
Дион вдигна поглед към мен, а аз се проклех, че се поколебах, преди да му отговоря. Хлапето изглеждаше разтърсено — сигурно досега не му се беше случвало да кара, докато някой го заплашва с пистолет. Първият път винаги беше най-гадно.
— Нали не смяташ, че наистина ще останем тук със седмици? — попита ме той.
— Аз… Не.
— Но тя каза, че…
— Обучават хората като нея да говорят такива неща — обясних аз, извадих бръмбара изпод яката си и го строших за всеки случай.
Започнах да обикалям помещението и да търся изходи.
— Винаги казват на пленниците, че разполагат с повече време, отколкото имат в действителност. Така се успокояват и започват да планират бягството си, вместо да се опитат да се измъкнат някак веднага. Последното нещо, което искат, е да ни отчаят — отчаяните хора са непредсказуеми.
Хлапето изстена тихо. Май беше лоша идея да му го обясня. Липсата на присъствието на Айви се усещаше осезаемо. Дори да не ми помагаше директно, самата ѝ близост ме правеше по-умел в общуването с околните.
— Не се тревожи — успокоих го и коленичих, за да огледам по-добре шахтата на пода. — Вероятно нямаме повод за притеснение — освен ако Зен не реши да ни отведе в гората един по един, „за да ни разпита“. Това би означавало, че са ѝ казали да ни убие.
Побутнах решетката на отточната шахта. Отворът долу беше прекалено тесен, за да изпълзи човек през него, а и без това явно завършваше с малка яма, пълна с камъни. Продължих да се оглеждам. Колкото и да си напомнях истината, все очаквах да чуя как аспектите ми анализират положението, напътстват ме къде да гледам или разсъждават на глас откъде бихме могли да избягаме.
Вместо това, чувах само звуци от повръщане.
Обърнах се изненадано и установих, че Дион тъкмо изпразва съдържанието на стомаха си на пода на мазето. По-голямата част от буритото, за което така се бе заинатил да плати сам, явно щеше да отиде нахалост. Изчаках да приключи, взех една стара кърпа от прашасалата маса и отидох да покрия с нея локвата на пода, за да потисна миризмата. После клекнах до младежа и опрях длан на рамото му.
Изглеждаше ужасно. Зачервени очи, бледа кожа, потно чело.