Как да го успокоя? Какво се казва в такива моменти?
— Съжалявам.
Звучеше глупаво, но само за това успях да се сетя.
— Ще ни убие — прошепна момчето.
— Може да се опита — отговорих аз. — Но може и да не се опита. Убийството ни би била доста сериозна отговорност — такава, каквато работодателите ѝ вероятно не искат да поемат.
Но аз, все пак, наистина ги бях притиснал до стената. А отчаяните хора бяха… е, непредсказуеми.
Изправих се, оставих Дион сам с нещастието му и отидох при Одри.
— Имам нужда от помощта ти. Трябва да се измъкнем оттук — прошепнах.
— Моята?
— Ти си всичко, с което разполагам.
— Участвала съм в една-единствена мисия преди тази! — напомни ми тя. — Не знам нищо за пистолетите, ръкопашния бой и бягството от такива положения.
— Но си специалист по криптография.
— Специалист? Ти прочете една книга по темата. Освен това, как би могло да ни помогне това? Ето, нека се опитам да разчета скрития смисъл на драскотините по стената. Пише, че с нас е свършено!
Отдалечих се, раздразнен и обезкуражен, оставих я да трепери от страх и се насилих да продължа сам да изследвам мазето.
Нямаше прозорци. На някои места тухлената стена бе поддала и паднала навътре, оставяйки след себе си участъци гола пръст. Успях да разровя едната и да изкопая малко, но щом стигнах малко по-навътре, подът на първия етаж над нас изскърца заплашително. Лоша идея.
След това си опитах силите с двойната врата горе — изкачих се по стълбите, опрях рамо в едното крило и натиснах, за да видя колко крепко е. За съжаление, то не поддаде, а и нямаше ключалка, която да се опитам да отворя с подръчни средства — само един катинар от външната страна, който, естествено, не можех да достигна. Може би щях да намеря нещо, подходящо за таран, и да разбия цялата врата, но Зен със сигурност щеше да ни усети. Чувах приглушения ѝ глас от първия етаж. Звучеше, сякаш водеше доста рязък разговор с някого по телефона, но не можех да доловя нищо конкретно.
Огледах стаята още веднъж. Може би бях пропуснал нещо? Бях сигурен че е така, но не знаех какво. Без аспектите си не можех да разбера какво зная. Съзнанието, че бях останал сам, ме тормозеше неимоверно. Когато минах покрай Дион, изражението на лицето му бе изпълнено с напълно чужди, непроницаеми неща — можех да разчета емоциите по тях също толкова, колкото по буците кал в локвите отвън. Щастие ли се долавяше в него? Или тъга?
„Спри“, заповядах си, изпотен. „Не си чак толкова зле.“ Бях останал без Айви, но това не означаваше, че съм изгубил напълно способността да се разбирам с други членове на собствения си вид. Нали?
Дион беше разстроен. Това поне беше явно. Бе се втренчил в няколкото парченца хартия, които държеше в дланите си. Още библейски стихове, оставени по джобовете му от госпожа Махерас.
— Написала е само номерата — каза той, като погледна към мен. — Дори не знам какво гласят стиховете. Сякаш щяха да ни помогнат, де. Ха!
Той стисна юмрук и захвърли смачканите листчета, които се разхвърчаха леко като конфети.
Стоях безмълвен до него и се чувствах почти толкова зле, колкото той изглеждаше. Трябваше да кажа нещо, да установя връзка с него по някакъв начин. Не знаех защо бях убеден в това, но изведнъж усетих, че е отчаяно необходимо.
— Толкова ли се боиш от смъртта, Дион? — попитах го.
Това сигурно не бяха подходящите думи за момент като този, но все пак бяха по-добри от мълчанието.
— Защо да не се боя? — отговори той. — Смъртта означава край. Нищо. Всичко изчезва.
Той ме погледна дръзко, сякаш очакваше да започна да споря с него. Когато не отговорих, продължи:
— Няма ли да ми кажеш, че всичко ще бъде наред? Мама все разправя как добрите хора си получават заслужените награди, но Панос беше от най-добрите хора, които познавам… Посветил беше живота си на опитите да излекува човешките болести! А виж какво стана. Мъртъв — и то заради някаква тъпа злополука.
— Защо приемаш, че смъртта е краят?
— Защото е. Виж, не ми се слушат религиозни…
— Няма да ти проповядвам — прекъснах го. — И аз съм атеист.
Хлапето вдигна глава и ме погледна.
— Наистина?
— Да — отговорих. — Почти петнадесет процента — макар че, ако трябва да бъда напълно откровен, няколко мои части твърдят, че са по-скоро агностици.
— Петнайсет процента? Не се брои.
— Така ли? Значи ти имаш правото да отсъдиш дали вярата ми — или липсата на такава — „се броят“ наистина? Да решаваш в какво вярвам и в какво — не?