— Не, но дори да беше възможно да е така — някой да бъде петнайсет процента атеист, — по-голямата част от теб все пак вярва.
— Точно както една по-малка част от теб вероятно още вярва в Бог — отговорих аз.
Той ме погледна в очите и се изчерви. Настаних се до него — срещу мястото, където му се бе случил неприятният инцидент от преди малко.
— Разбирам защо на хората им се иска да вярват — каза Дион. — Не съм просто някакъв вечно нацупен тийнейджър, както смяташ. Обмислял съм го. Разпитвал съм. Не виждам логика в съществуването на Бог. Но понякога, когато се замисля за вечността и как в един момент просто… няма да ме има, разбирам защо някои хора избират да вярват.
Ако Айви беше тук, щеше да ме накара да се опитам да върна вярата на момчето в религията — но не беше. Вместо това, реших да му задам въпрос.
— Мислиш ли, че времето е безкрайно, Дион?
Той сви рамене.
— Хайде де — подбутнах го аз. — Отговори ми. Искаш ли утеха? Ако да, вероятно мога да ти помогна — или поне Арно, един от аспектите ми, би могъл. Но първо — безкрайно ли е времето?
— Не мисля, че знаем със сигурност — отговори Дион. — Но да, предполагам, че е. Дори след като дойде краят на нашата вселена, ще се случи нещо друго. Ако не тук, то в други измерения. На други места. Други велики взривове. Материята, пространството — всичко това ще продължи безкрайно.
— Значи ти си безсмъртен.
— Атомите ми — може би — отговори той. — Но това не бих бил аз. Не ми пробутвай от ония метафизични глуп…
— Не е метафизика — прекъснах го. — Просто теория. Ако времето е безкрайно, значи всичко, което би могло да се случи, ще се случи — и вече се е случвало. Това означава, че вече си съществувал, Дион. С всички ни е така. Дори ако Бог не съществува — дори ако предположим, че вселената не крие никакви отговори, никакво свръхестествено или божествено присъствие, — ние все пак сме безсмъртни.
Той се намръщи.
— Замисли се — продължих аз. — Вселената е хвърлила заровете и си се получил ти — полуслучайни групи от атоми, синапси и химикали. Комбинацията от всички тях съставя характера, спомените и самото ти съществуване. Но ако времето продължи вечно, тази комбинация ще се получи отново. Може да отнеме стотици трилиони години, но ще се получи пак. Ти. Всичките ти спомени, същия характер. В контекста на вечността, всеки от нас ще продължи да живее, отново и отново.
— Не знам… не знам колко ме успокоява това, честно казано. Дори ако е вярно.
— Наистина ли? — попитах. — Защото според мен, това е една наистина забележителна идея. Всичко, което е възможно, всъщност е вече факт, предвид безкрайността. Значи ти не само ще съществуваш отново, но и ще изминеш пътя на всяко възможно развитие на действителността. Понякога ще бъдеш богат. Понякога — беден. Всъщност е напълно възможно в мозъка ти да се появи дефект, благодарение на който някоя от бъдещите ти версии ще си спомня всичко, което си спомняш ти сега, въпреки че самата тя няма да е изживявала събитията от тези спомени. Значи ти пак ще бъдеш ти — напълно и изцяло, — и то не заради някакви мистични измислици, а заради основните принципи на математиката. Дори най-малкия шанс, умножен по безкрайност, става на свой ред безкраен.
Изправих се за миг, но после пак клекнах, погледнах го в очите и опрях ръка на рамото му.
— Всеки възможен ход на развитие, Дион. В някакъв момент, ти — съвсем същият ти, със същите мисли и поведение — ще се родиш в богато семейство. Родителите ти ще бъдат убити, а ти ще решиш да посветиш живота си на борбата с несправедливостта. Вече се е случвало. И ще се случи. Искаше утеха, нали така? Е, когато усетиш страхът от смъртта да те обхваща отново, когато се появят онези най-тежки мисли, погледни страха право в очите и му кажи: „Не ми пука от теб, защото аз съм една безкрайност от Батмани.“
Хлапето примигна насреща ми.
— Това… е най-смахнатото нещо, което някога са ми казвали.
Намигнах му и го оставих, потънал в размисъл, за да ида пак при Одри. Не бях сигурен в каква част от речта си вярвах наистина, но това се беше получило в крайна сметка. Честно казано, не съм особено уверен, че вселената би се справила със задачата да превърне всички в безкрайно количество Батмани.
Може би това бе логиката в евентуалното съществувание на Бог — трябваше да има някой, който да предотвратява този тип щуротии.
Хванах Одри за ръката и ѝ прошепнах:
— Одри, съсредоточи се върху мен.
Тя примигна насреща ми. Досега беше плакала.