— Сега ще започнем да мислим заедно — казах ѝ. — Ще изровим от паметта си всичко, което знаем, и ще се сетим за някакъв начин да се измъкнем оттук.
— Не мога…
— Можеш. Ти си част от мен. Част от всичко това. Имаш достъп до подсъзнанието ми. Можеш да оправиш нещата.
Тя ме погледна в очите и ми се стори, че успя да прихване част от увереността ми. Кимна рязко, а на лицето ѝ се изписа пълно съсредоточение. Усмихнах ѝ се насърчително.
Вратата на постройката над нас се отвори и затвори.
„Хайде, Одри“.
Стъпките на Зен обиколиха къщата и спряха пред мазето. Чух как се зае с катинара.
„Хайде…“
Одри вдигна рязко глава и ме погледна.
— Знам къде е трупът.
— Трупът ли? Одри, трябва да…
— Не е у фирмата на Зен — продължи тя. — И не е у „ИЗ“. Хлапето също не знае нищо. Аз знам къде е.
Вратата на мазето се отвори. Нахлулата вътре светлина открои силуета на Зен.
— Господин Лийдс — каза тя. — Елате с мен, за да ви разпитам насаме, ако обичате. Няма да отнеме дълго.
Усетих как изстивам целият.
20.
— О, по дяволите — възкликна Одри и отстъпи назад от мен. — Трябва да направиш нещо! Не ѝ позволявай да те убие.
Обърнах се с лице към Зен — жената, облечена в изискан костюм, сякаш беше главен директор на някое манхатънско издателство, а не наемен убиец. Тя закрачи надолу по стълбите с демонстративна небрежност. Тази преструвка, съчетана с напрегнатия телефонен разговор преди малко, ми дадоха да разбера всичко.
Щеше да ме убие.
— Наистина ли са готови да направят такова нещо? — попитах я. — Ще възникнат доста неудобни въпроси. Проблеми.
— Не знам за какво говорите — отговори тя и извади пистолета си.
— Необходимо ли е да играем тази игра, Зен? — продължих аз. Отчаяно се опитвах да си спечеля повече време. — И двамата знаем какво се готвиш да направиш. Наистина ли си готова да последваш една толкова некомпетентна заповед? Това ще те изложи и теб на опасност. Хората ще започнат да се чудят къде съм.
— Предполагам, че доста от тях всъщност ще бъдат доволни, че са се отървали от теб — възрази тя.
После извади един заглушител и го прикрепи към пистолета, без да си прави труда да се преструва повече. Одри изхленчи тихичко. За негова чест, Дион има присъствието на духа да се изправи на крака — не искаше да посрещне смъртта седнал.
— Позволи си прекалено много, господин Луд — продължи Зен. — Вече са твърдо убедени, че си си поставил за цел да ги унищожиш, и затова решиха да отвърнат като всеки побойник, когото са си позволили да закачат — ще те ударят с всичка сила и ще се надяват, че са успели да си решат проблема. Колкото до мен — каза тя, като вдигна пистолета, — мога да се грижа за себе си и сама. Но благодаря за загрижеността.
Стоях, втренчен в дулото на пистолета — изпотен, паникьосан. Никаква надежда, никакъв план, никакви аспекти…
Но Зен не знаеше това.
— Около теб са — прошепнах.
Тя се поколеба.
— Според някои учени — продължих аз, — аспектите, които виждам, са всъщност призраци. Ако наистина си чела за мен, значи го знаеш. Мога да правя неща, на които не би трябвало да съм способен. Знам неща, които няма как да съм разбрал. Защото има кой да ми помага.
— Ти просто си гений — отговори тя, но погледът ѝ се стрелна настрани за секунда.
Да, беше чела по въпроса. И то доста — щом се беше сетила за маневрата, с която ме откъсна от останалите.
А всички, които прекарваха известно време в моя свят, оставаха малко или много… повлияни.
— Настигнаха ни — казах аз. — Застанали са на стълбището зад теб. Усещаш ли ги, Зен? Как те гледат? Ръцете им около шията ти? Какво ще правиш с тях, след като ме убиеш? Готова ли си да изживееш остатъка от живота си с призраците ми, които да те следват на всяка крачка?
Тя стисна зъби. Явно полагаше огромни усилия да не поглежда през рамо. Успявах ли?
Зен си пое дъх дълбоко.
— Няма да са единствените призраци, които ме следват, Лийдс — прошепна тя. — Ако адът съществува, то аз съм си заслужила мястото там много отдавна.
— Така твърдиш — отговорих аз. — Но това, което всъщност трябва да се запиташ, е следното: аз съм гений. Знам неща, които не би трябвало да знам. Защо, тогава, наредих нещата така, че да стигнем дотук? Защо искам да бъдеш тук точно сега?
— Не… — започна тя, без да сваля пистолета. Около нея се завихри хладен ветрец и старите чували за картофи прошумоляха.
Телефонът ми иззвъня в джоба ѝ.