Зен подскочи на практика до тавана. Изруга, още задъхана, и опря длан върху джоба. След това протегна другата си ръка и стреля. Бе загубила самообладание. Гредата до мен изпращя, наоколо се разхвърчаха трески. Дион се хвърли на земята и залегна.
Зен продължаваше да държи пистолета с трепереща ръка. Очите ѝ се бяха разширили така, че виждах широка ивица бяло навсякъде около ирисите ѝ.
— Виж телефона, Зен — казах аз.
Тя не помръдна.
Не! Не биваше да става така. Бях толкова близо! Трябваше да…
Още едно обаждане — този път явно на нейния телефон, който забръмча в другия ѝ джоб. Зен се поколеба. Погледнах я право в очите. В тази тъкмо секунда, единият от двама ни беше напълно обезумял, полудял от напрежение, на ръба.
И това не беше „ненормалникът“.
Телефонът ѝ спря да звъни. Миг по-късно получи съобщение. Двамата чакахме, застанали един срещу друг в студеното мазе. Най-накрая Зен се пресегна и извади телефона си от джоба. Втренчи се в него за секунда-две, след което се изсмя рязко, сякаш излая. Отстъпи назад, набра някакъв телефон и зашепна тихо.
Издишах така дълбоко, както вероятно не бях правил през целия си живот, отидох при Дион и му помогнах да се изправи на крака. Той погледна към Зен, която се засмя отново, този път — още по-силно.
— Какво става? — попита Дион.
— В безопасност сме — казах аз. — Нали така, Зен?
Тя се изкикоти диво. След това затвори и ме погледна в очите.
— Както кажете, сър.
— „Сър“? — погледна ме въпросително Дион.
— „Екселтек“ е била в доста несигурно положение — обясних аз. — Разпространих слухове, че е замесена в разследване на федералните служби и накарах Йол да се погрижи да им окаже икономически натиск от своя страна.
— За да ги поставиш в отчаяно положение ли? — попита Дион.
— За да докарам фирмата на сантиметър от фалита — отговорих аз и се приближих обратно до Зен, като подминах сащисаната Одри. — За да мога да си позволя да я купя. Тази част бях възложил на Йол, но той успя да стигне само до някъде. Наложи се да помоля Уилсън да направи останалото — да се обади на инвеститорите на „Екселтек“ един по един и да откупи дяловете им.
Протегнах ръка към Зен. Тя ми връчи телефона.
— Значи… — проточи Дион.
— Значи сега аз притежавам шестдесет процента от компанията — поясних аз, като погледнах съобщението от Уилсън. — И се самоназначих за президент. Което ме прави шеф на Зен.
— Сър — откликна тя.
Успяла беше да се окопити доста бързо, но напрежението не я беше напуснало все още — забелязвах го по треперенето на ръцете ѝ, по скованото ѝ изражение.
— Момент — намеси се Дион. — Току-що победи наемен убиец чрез бизнес сделка?
— Използвах възможностите, с които разполагах. А и не беше особено трудна сделка за сключване — подозирам, че инвеститорите на „Екселтек“ приветстваха възможността да напуснат потъващия кораб.
— Надявам се, че разбирате — заговори Зен гладко, — че нямах намерение да ви застрелям наистина. Имах за цел само да ви стресна достатъчно, че да ми кажете какво знаете.
— Разбира се.
Такава беше официалната версия, към която щяхме да се придържаме, за да защитим нея и „Екселтек“ от евентуални обвинения в опит за убийство. Споразумението, с което щях окончателно да придобия права над фирмата, щеше да включва клаузи, които ми забраняват да ги подвеждам под съдебна отговорност.
Прибрах телефона в джоба си, взех си пистолета от Зен и кимнах на Одри.
— Да идем да вземем тялото.
21.
Заварихме госпожа Махерас все още в градината. Бе коленичила и продължаваше да засажда, да подхранва, да се грижи.
Запътих се към нея. От начина, по който ме погледна, разбрах — вече беше осъзнала, че тайната ѝ е разкрита. Въпреки това коленичих до нея и ѝ подадох един кашон, пълен с вече наболи стръкове цветя, когато махна с ръка към него.
В далечината се чуваха сирени.
— Необходимо ли беше това? — попита тя, без да поглежда към мен.
— Съжалявам — отговорих, — но да.
Бях изпратил съобщение на Йол — знаех, че федералните ще го прочетат първи. Зад мен се приближиха Одри, Тобиас, Айви и доста посърналият Джей Си. Бях единственият, който виждаше сенките, които хвърляха на светлината на залязващото слънце. Пречеха да видя Дион, който бе застанал точно зад тях. Бяхме ги заварили, докато вървяха по пътя на километри от къщата в покрайнините на града и се опитваха да ни настигнат.
Бях уморен. Господи, колко само бях уморен. Понякога, увлечен от събитията и поддържан от адреналина, човек забравя. Но когато нещата утихнат, изтощението отново се стоварва отгоре му.