После прескочи падналия сладолед и отвори своя, но явно ѝ беше неприятно. Всеки път, когато способността ми да балансирам въображаемия си свят с истинския откажеше за момент, навлизахме в опасна територия.
Продължихме нататък покрай множество конферентни зали със стъклени стени. Повечето бяха празни, както можеше да се очаква по това време, но всяка маса беше отрупана с малки пластмасови блокчета и различни конструкции, построени с тях. Явно бизнес срещите в „ИЗ“ се съчетаваха с игри с „Лего“ за разнообразие.
— Рецепционистката на входа е нова — отбеляза Айви. — Не можа да намери баджовете за посетители веднага.
— Или това — обади се Тобиас, — или посетителите са рядкост тук.
— Нивото на охрана е безобразно — изръмжа Джей Си.
Обърнах се към него, леко намръщен.
— Вратите се отварят само с карти. Това е доста добро ниво на сигурност.
Джей Си изпръхтя подигравателно.
— Карти? Моля ти се. Погледни всички тези прозорци. Весели цветове, приветливи килимчета… и онова там люлка ли е? Всичко тук крещи „Задръж вратата отворена за онзи зад теб“. Картите са безполезни. Поне повечето компютри са обърнати встрани от прозорците.
Можех да си представя каква е атмосферата тук през деня — ведра и закачлива, с големи купи сладкиши тук-там и остроумни цитати, изписани на стените. Обстановка, внимателно замислена така, че да кара креативните хора да се чувстват у дома си. Като естествен резерват за технологични ентусиасти. Лекият аромат, който още се носеше във въздуха, подсказваше, че в офиса има и кухня — вероятно безплатна, — която да държи инженерите доволни и охранени, а също така и на територията на бизнес сградата. Защо да се прибираш у дома, когато можеш да хапнеш с останалите в шест? И понеже и без това си си тук, защо не свършиш още малко работа…
Но сега впечатлението за игривост и ентусиазъм се губеше. Подминавахме инженери, вглъбени в работа въпреки късния час, но те се бяха привели неподвижно и мълчаливо пред компютрите си. Хвърляха ни по един поглед, след което се сгърбваха още по-надолу и не се обръщаха повече. Масата за джага и аркадните игри стояха изоставени в залата за отдих. Мястото оставяше усещането, че оживлението и приятелската, непосредствена атмосфера би трябвало да го изпълват до късно вечерта. Вместо това, обаче, се чуваше само приглушен шепот и по някой звън откъм електронните игри.
Айви погледна към мен. Като видя, че всичко това е направило впечатление и на мен, сякаш се окуражи и направи жест да ме подкани да проуча обстановката още малко. „Какво би могло да значи всичко това?“
— Инженерите знаят — обърнах се към Йол. — Имало е някакъв пробив в мерките за сигурност, и те са наясно с това. Тревожат се, че фирмата е в опасност.
— Да — съгласи се Йол. — Не биваше да оставяме мълвата да се разпространи.
— А защо стана така?
— Нали ги знаеш модерните компютърджии — отговори Йол иззад блестящите си очила. — Свобода на информацията, участие на персонала във вземането на общи решения и прочее глупости. Мениджърите проведоха събрание, за да обяснят какво се е случило, и поканиха всички без проклетите чистачки.
— Без ругатни — намеси се Айви.
— Айви те моли да не псуваш — предадох аз.
— Псувал ли съм? — попита Йол, искрено объркан.
— Айви си пада малко пуританка — поясних. — Йол, за каква технология става въпрос изобщо? Върху какво работят?
Йол спря до една от конферентните зали — по-дискретна, с един-единствен малък прозорец на вратата, — в която чакаха няколко мъже и жени.
— Ще оставя на тях да ти обяснят.
Един от бодигардовете му ми отвори да вляза.
5.
— Всяка клетка в тялото ви съдържа седемстотин и петдесет мегабайта информация — каза инженерът. — Или, за по-нагледно, един от пръстите ви съдържа същото количество данни, колкото целия интернет. Тези данни, разбира се, се повтарят и са до голяма степен без пряко приложение, но така или иначе, органичните клетки разполагат с огромно пространство за съхранение на информация.
Казваше се Гарвас и беше приветлив на вид мъж, облечен в риза с чифт черни очила, закачени на джобчето. Не може да се каже, че беше дебел, но бе закръглен по начина, характерен за хората, свикнали да работят в офис. Докато говореше, строеше динозавър от кубчетата „Лего“, пръснати по масата. Йол пък беше излязъл да говори по телефона.
— Имате ли представа за какъв потенциал става дума тук? — продължи Гарвас и прикрепи главата към тялото на динозавъра. — С течение на времето, технологиите стават все по-малки на размер, а на хората им омръзва да мъкнат неудобни, едри лаптопи, телефони и таблети. Целта ни е да намерим начин да ги направим ненужни, като ги заместим с части от самото тяло.