- Защо я искате? - попитах - За да можете да изнудвате ли?
- За да можем да оправи света - каза Салик. - Трябват ни само няколко снимки. Доказателство.
- Доказателство, че християнството е измама, Стивън - обади се Тобиас. - Това ще е трудна задача за тях, ако исляма приеме Исус от Назарет като пророк. Те не приемат възкресението или много от чудесата, приписвани на по-късните му последователи. С подходящата снимка могат да подкопаят католицизма - религията изповядвана от повечето филипинци - и така да дестабилизират региона.
Признавам, че се изкуших. Не да помогна на чудовище като Салик, но разбирах какво иска да каже. Защо не вземе камерата и не докаже, че всички религии са измамни?
Това ще причини хаос, а в някои части на света - много смърт.
- Вярата не може да бъде съборена толкова лесно - намеси се Айви. - Това няма да причини проблемите, които очаква той.
- Защото вярата е сляпа ли? - попита Тобиас. - Може би си права. Мнозина ще продължат да вярват, въпреки фактите.
- Какви факти? - попита Айви. - Някакви си снимки, които може би не заслужават доверие? Направени с техника, която никой не разбира?
- Вече опитваш да защитиш това, което още не се е случило. Държиш се сякаш знаеш какво ще стане и трябва да се държиш отбранително към доказателство, което може би ще бъде намерено. Какво е нужно, за да погледнеш на нещата от рационална гледна точка? Как може да бъдеш толкова логична за много неща, но да не желаеш да приемеш това?
- Тихо - казах им и хванах глава с ръце. - Замълчете.
Салик ме погледна намръщено. Чак след това забеляза какво са причинили хората му на Разон.
Извика нещо на тагалски или някой от другите филипински езици - може би трябваше да науча тях, а не иврит. Войниците се отдръпнаха, а Салик коленичи и обърна падналия Разон.
Разон рязко бръкна със здравата си ръка под палтото на Салик и измъкна пистолета му. Салик отскочи назад, а един от войниците му извика. Последва едно-единствено тих звук.
Всички в стаята замръзнаха. Един от войниците беше извадил пистолет със заглушител и в паниката си беше застрелял Разон. Ученият лежеше на пода, а мъртвешките му очи бяха широко отворени. Пистолетът на Салик се изплъзна от пръстите му.
- Клетият човек - промълви Калиани и коленичи до него.
В този момент някой повали единия от войниците в коридора изотзад.
Незабавно започнаха крясъците. Скочих от стола и се протегнах за камерата. Салик я достигна пръв и постави ръка върху й, след което се протегна към пистолета си на пода.
Изпсувах и се хвърлих зад сандъците, зад които се беше укрила Калиани преди малко. В стаята изригнаха изстрели и от единия сандък се разлетяха трески.
- Това е Моника! - извика Айви от прикритието си зад бюрото. - Измъкнала се е и ги напада.
Осмелих се да надникна. Точно навреме, за да видя как един от хората на Абу Саяф пада прострелян близо до трупа на Разон. Останалите стреляха по Моника, която се криеше на стълбището водещо към мястото, където ни бяха държали.
- Леле! - Джей Си приклекна до мен. - Измъкнала се е сама. Мисля, че започвам да я уважавам.
Салик извика нещо на тагалски. Не беше тръгнал след мен, а се бе покрил близо до телохранителите си. Стискаше апарата здраво. Двама от хората му го последваха, когато тръгна надолу.
Предположих, че престрелката скоро ще привлече нечие внимание. Но не достатъчно скоро. Бяха хванали Моника в ъгъла. Едва я виждах, скрита под стълбите да търси изход и стреляща с пистолета, който беше взела от поваления войник. Единият му крак се подаваше от вратата близо до нея.
- Добре, кльощав - каза Джей Си, - това е шансът ти. Трябва да се направи нещо. Ще я убият преди да дойде помощ и ще изгубим апарата. Време е да станеш герой.
- Аз…
- Можеш да избягаш, Стивън - намеси се Тобиас. - Зад нас има една стая. В нея ще има прозорци. Не казвам, че трябва да го направиш, само ти предлагам варианти.
Калиани изхленчи, натикана в ъгъла. Айви лежеше под масата, запушила уши с ръце и наблюдаваше престрелката с преценяващ поглед.
Моника опита да се покаже и да стреля, но няколко куршума се забиха в стената до нея и я принудиха да се върне обратно. Салик все още крещеше нещо. Няколко от войниците започнаха да стрелят в моята посока. Това ме накара отново да се скрия.
Куршуми се удряха стената над мен и върху ми се посипа мазилка. Поех си дълбоко дъх.
- Не мога да го направя, Джей Си.
- Можеш - отвърна ми той. - Виж, носят гранати. Виждаш ли коланите на войниците? Ако някой от тях прояви малко разум, ще хвърли една надолу и Моника ще загине.
Ако им оставя апарата - такава сила в ръцете на хора като тях…
Моника извика.
- Уцелиха я! - извика Айви.
Измъкнах се иззад сандъците и се спуснах към един от войниците, паднал в средата на стаята. Пистолетът му лежеше до него. Салик ме забеляза, вдигна оръжието си и го насочи към мен. Ръцете ми трепереха.
“Няма да се получи - помислих си. - Не мога да го направя. Невъзможно е. Ще умра.”
- Не се тревожи, хлапе - каза Джей Си и хвана китката ми. - Ще се погрижа.
Той изтегли ръката ми настрани и стрелях, почти без да гледам, след това премести ръката ми още няколко пъти, спирайки за кратко, колкото да натискам спусъка. Всичко свърши за секунди.
- Ние ли го направихме? - попитах, докато оглеждах падналите хора.
- Дявол да го вземе - Айви свали ръце от ушите си. - Знаех си, че има причина да те държим наблизо, Джей Си.
- Мери си приказките, Айви - отвърна й той.
Хвърлих пистолета - вероятно това не беше най-умното, което съм правил някога, но в крайна сметка не бях съвсем на себе си. Приближих се до Разон. Нямаше пулс. Затворих очите му, но оставих усмивката на устните му.
Точно това беше искал. Да го убият, за да не може да бъда принуден да разкрие тайните си. Въздъхнах. След това, проверявайки една теория, бръкнах в джоба му. Нещо ме убоде и аз извадих ръка. Пръстите ми бяха окървавени.
- Какво, по дяволите?
Не го очаквах.
- Лийдс? - чух гласа на Моника.
Вдигнах очи. Тя стоеше на прага, сложила ръка на окървавеното си рамо.
- Ти ли го направи?
- Не, Джей Си - отговорих й.
- Халюцинацията ти е застреляла тези хора?
- Да. Не, аз… - Не бях сигурен.
Изправих се и отидох до Салик, който беше уцелен в челото. Коленичих и взех апарата. След това завъртях една част от него, докато още бях с гръб към Моника.
- Господин Стийв? - каза Калиани, сочейки с пръст. - Струва ми се, че този не е мъртъв.
Погледнах натам. Един от войниците, които бях прострелял се беше обърнал. В окървавената си ръка държеше нещо.
Граната.
- Навън! - извиках на Моника, сграбчих я за ръката и я повлякох след себе си.
Силната взривна вълна ме удари в гърба.
*
Точно един месец по-късно седях в имението си и пиех чаша лимонада. Гърбът ме наболяваше, но раните заздравяваха. Не беше чак толкова зле.
Моника не щадеше ръката си много. Сама държеше чашата си, докато седеше в стаята, в която я бях срещнал за пръв път. Предложението, което ми отправи не беше неочаквано.
- Боя се - казах, - че се обръщаш към грешния човек. Налага се да откажа.
- Разбирам - отвърна Моника.
- Поработила е върху мръщенето си - обади се Джей Си от мястото, където се бе облегнал на стената. - Става все по-добра.