- Страхотно - обади се отново Джей Си. - Пак дърво. Пак скали. И пак скука.
- Това е Самотния кипарис, Джей Си. Прочут е и се смята, че е на поне 250 години.
- Е, и? - попита Айви.
Държах снимката, която бях получил.
- Тук трябва да е… На колко? Около десет години?
- Вероятно още по-малко - отвърна ми Тобиас.
- Значи, ако тази снимка е истинска - казах аз, - трябва да е направена в средата на 18-и век, десетилетия преди фотоапарата да бъде изобретен.
*
- Ясно е, че е фалшива - изказа мнението си Айви. - Не разбирам защо и двамата сте се замислили толкова.
Двамата с Тобиас крачехме из коридора на имението. Бяха изминали два дни, а още не можех да изкарам снимката от ума си. Носех я в джоба си.
- Най-логично е да е фалшификат, Стивън.
- Според Армандо е истинска - отвърнах аз.
- Армандо е пълна откачалка - каза Айви. Днес носеше сив костюм.
- Така е - казах и отново бръкнах в джоба си.
Не би било трудно да се фалшифицира снимка. Как го правят в наши дни? На практика всеки софтуерен редактор на снимки може да създаде реалистични фалшификати.
Армандо я бе прекарал през разни модерни програми, за да провери нивата и разни други неща, които звучаха прекалено технически за мен, но признаваше, че това не означава нищо. Някой талантлив човек би могъл да заблуди тестовете.
Защо тогава мислех толкова за снимката?
- Това ми изглежда сякаш някой се опитва да докаже нещо. Има много дървета по-стари от Самотния кипарис, но малко са на толкова отличителни места. Целта на тази снимка е да бъде призната за невъзможна, поне от хората, познаващи историята.
- Значи е още по-вероятно да е фалшива, не мислите ли? - попита Айви.
- Може би.
Тръгнах в обратната посока, а аспектите ми замлъкнаха. Най-накрая чух как долу се затръшна врата. Побързах да сляза.
- Господарю - Уилсън изкачваше стълбите.
- Уилсън, пристигна ли пощата?
Той спря. В ръцете си носеше подноса. Меган, една от чистачките - реална, разбира се - мина забързано покрай нас с лице сведено към пода.
- Скоро ще напусне - Айви кимна с глава към нея. - Трябва да опиташ да се държиш по-малко странно.
- Ще ми е трудно, докато сте наоколо - отговорих й аз, докато преглеждах пощата. - Ето! Още един плик, подобен на първия.
Разкъсах го нетърпеливо и извадих още една снимка.
Тази беше по-неясна. На нея имаше мъж, стоящ над леген за измиване с кърпа на врата. Всичко около него изглеждаше старомодно. И тази снимка беше черно-бяла.
Подадох я на Тобиас. Той я взе и започна да я проучва внимателно.
- Е? - попита Айви.
- Струва ми се познат - казах аз. - Имам чувството, че трябва да знам кой е.
- Джордж Вашингтон - отвърна Тобиас. - Изглежда се бръсне рано сутринта. Изненадан съм, че го прави сам.
- Той е бил войник - казах и взех снимката обратно. - Вероятно е бил свикнал да върши всичко сам.
Прокарах пръсти по снимката. Първите дагеротипи - ранните фотографии - са били направени след 1830 година. Преди това никой не е могъл да създаде подобен постоянен образ.
- Съвсем ясно е, че тази е фалшификат - каза Айви. - Снимка на Джордж Вашингтон? Да не трябва да приемем, че някой се е върнал назад във времето и единственото, което се е сетил да стори, е да снима Джордж Вашингтон в банята? Играят си с нас, Стийв.
- Може би - признах аз.
- Изключително много прилича на него - каза Тобиас.
- Само дето нямаме негови снимки - заяде се Айви. - Няма как да го докажем. Нужно е само някой да наеме актьор, който прилича на Вашингтон и ето ви снимка. Дори не трябва да я обработват.
- Да видим какво мисли Армандо - предложих и обърнах снимката. На гърба й имаше телефонен номер. - Но първо някой да извика Одри.
*
- Можете да доближите Негово височество - каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата - място, което сам бе избрал.
- Може ли да го гръмна? - попита Джей Си тихо. - На някое не толкова важно място. Може би в крака.
- Негово височество чу това - каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока. - Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.
- Работя по въпроса, Армандо - казах аз и му подадох снимката. - Получихме още една.
Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.
- Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.
- Знаеш ли, Стийв - каза Айви, - ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова дразнещи.
- Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?
- Няма да се омъжа за теб.
- Ще бъдеш кралица.
- Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.
- Наркобароните заплашват народа ми - Армандо продължаваше да оглежда снимката. - Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.
Той ми я подаде.
- Това ли е всичко? - попитах. - Не трябва ли да я провериш с компютър?
- Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.
Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.
- Сега може ли да го гръмна? - попита Джей Си.
- Изкушавам се да ти позволя.
Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.
Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.
- Ало? - казах аз.
- Може ли да ви посетя, господин Лийдс? - беше женски глас с лек южняшки акцент.
- Коя сте вие?
- Тази, която ви изпраща загадките.
- За това се сетих и сам.
- Може ли да ви посетя?
- Ами… предполагам. Къде се намирате?
- Пред вратата ви - телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.
Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.
Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.
- Въоръжен ли си? - попита Джей Си, когато ни настигна.
- Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.
- Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.
Поколебах се, а след това въздъхнах.
- Пусни я, Уилсън. - извиках, но самият аз се отправих към моите стаи - най-просторните в къщата - и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.
Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.
- Във всекидневната, Уилсън - казах, когато слязох.
Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.
- Лимонада? - попита Уилсън.
- Не, благодаря - казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.
Жената обиколи стаята.
- Хубаво място - каза. - За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?
- Повечето идват от правителството.
- Говори се, че не работите за тях.