Телефонът звънна. Киндерман погледна към бутоните. Частната линия. Вдигна телефона:
— Киндерман.
— Бил? — Беше жена му.
— О, ти ли, скъпа? Кажи ми, как е в Ричмънд? Още ли си там?
— Да, видяхме сградата на Капитолия. Бяла е.
— Колко вълнуващо…
— Как минава денят ти, скъпи?
— Чудесно, миличка. Три убийства, четири изнасилвания и едно самоубийство. Иначе обичайното весело прекарване, тук с момчетата в управлението. Миличка, кога шаранът ще излезе от ваната?
— Сега не мога да говоря.
— О, разбирам. Значи Майката на Гракх15 е наблизо. Майка Мистерия. Натъпкала се е в будката заедно с теб, така ли?
— Не мога да говоря. Ще си дойдеш ли за вечеря или не?
— Мисля, че не, безценно ангелче.
— Ами за обяд? Ти не ядеш, когато мен ме няма там. Можем да тръгнем още сега — ще се приберем към два.
— Благодаря ти, скъпа, но днес ще трябва да ободря отец Дайър.
— Какво има?
— Той се натъжава всяка година на този ден.
— О, днес ли е?
— Днес е.
— Бях забравила.
Двама полицаи влачеха един заподозрян през стаята. Той се съпротивляваше упорито и крещеше псувни.
— Не съм го направил! Пуснете ме, минетчии такива!
— Какво е това? — попита жената на Киндерман.
— Само goyim, миличка. Няма значение. — Вратата на килията се затръшна след заподозрения. — Ще заведа Дайър на кино. Ще обсъдим филма. На него ще му хареса.
— Е, добре. Ще ти приготвя блюдото и ще го сложа във фурната, за всеки случай.
— Много си мила. О, между другото, довечера заключи прозорците.
— Защо?
— Така ще се чувствам по-добре. Прегръдки и целувки, скъпа кифличке.
— На теб също.
— Ще оставиш бележка за шарана, нали, миличка? Не искам да вляза и да го видя.
— О, Бил…
— Довиждане, скъпа.
— Довиждане.
Той затвори телефона и стана. Аткинс го гледаше втренчено.
— Шаранът не ти влиза в работата — стрелна го детективът. — Трябва да се тревожиш само от това, че има нещо гнило в Дания. — Той тръгна към вратата. Имаш много работа, така че бъди мил и я свърши. Колкото до мен, от два до четири и половина съм в кино Биограф. След това съм при Клайд или ще се върна тук. Извести ме, ако получиш съобщение от лабораторията. Обади ми се на пейджъра. Довиждане, лорд Джим! Наслаждавай се на луксозното пътуване с Патна. Провери за течове.
Излезе през вратата и се вля в света на хората, които умират. Аткинс го гледаше как се тътри през залата на отдела, отхвърляйки въпросите, все едно че бяха просяци на Бомбай стрийт. Вече му липсваше.
Той стана от стола и отиде до прозореца. Погледна към белите мраморни паметници в града, окъпани от слънчевата светлина, топли и истински. Заслуша се в движението. Почувства се неспокоен. Разбъркваше се някаква тъмнина и той не можеше да я разбере; но усещаше движението ѝ. Какво беше това? Киндерман го беше усетил. Разбра го.
Аткинс се отърси от нея. Той вярваше в света и в хората и съжаляваше и двете. Надявайки се за най-доброто, той се обърна и се захвана с работата си.
2.
Джоузеф Дайър, йезуитски свещеник на четиридесет и пет години и преподавател по религия в университета в Джорджтаун, беше започнал неделния си ден с меса за Христос, освежавайки вярата си и подновявайки нейната тайнственост, празнувайки надеждата в идващия живот и молейки се за милост за цялото човечество. След месата той отиде до йезуитското гробище в дъното на университетския двор и постави няколко цветя пред надгробния камък с надпис ДЕЙМИЪН КАРАС, ОТ ОРДЕНА НА ЙЕЗУИТИТЕ. После закуси обилно в трапезарията, консумирайки огромни порции от всичко: палачинки, свински пържоли, царевичен хляб, наденички, бекон и яйца. Седеше на една маса с президента на университета, отец Райли, негов дългогодишен приятел.