Выбрать главу

— Обичам те, Винсент!

— Пак ли работи цяла нощ в лабораторията, док?

Хартиеният плик беше сгънат и затворен отгоре. Амфортас вдигна поглед. Поръчката му бе готова и го чакаше на щанда.

— Не цяла нощ. Няколко часа.

Бакалинът огледа измъченото му лице, срещна кафявите му очи, тъмни като гората. Какво му казваха те? Нещо. Блещукаха с безмълвен, тайнствен вик. Нещо повече от скръб. Нещо друго.

— Не се претоварвай — рече бакалинът. — Изглеждаш уморен.

Амфортас кимна. Бъркаше в джоба на тъмносиния си шлифер, наметнат над бялата болнична престилка. Извади един долар и го подаде на бакалина.

— Благодаря, Чарли.

— Само помни какво ти казах.

— Ще запомня.

Амфортас взе плика, а след миг камбанката на входа звънна леко и докторът излезе в сутрешната улица. Висок и слаб, с приведени рамене, известно време той постоя замислен пред магазина с наведена глава. С една ръка притискаше плика към гърдите си. Бакалинът приближи към дъщеря си и двамата се втренчиха в него.

— Толкова години и никога не съм го виждала да се усмихне — промърмори Люси.

Бакалинът се подпря с една ръка на лавицата.

— Че защо да се усмихва?

Той се усмихваше, но каза:

— Не мога да се оженя за теб, Ан.

— Защо не? Не ме ли обичаш?

— Но ти си само на двайсет и две.

— Това лошо ли е?

— Аз съм два пъти по-голям от теб — каза той. — Някой ден ще ме буташ в инвалидна количка.

Тя скочи от седалката си с онзи весел смях и седна в скута му, после обви врата му с ръце.

— О, Винсент, аз ще те запазя млад.

Амфортас чу викове и тропот, погледна към Проспект стрийт отдясно и към стълбата, спускаща се стръмно надолу от каменната площадка към М стрийт, и малко по-надалеч — към реката и към навеса за лодки; от години всички им казваха Стълбите на Хичкок25. Отборът по гребане от Джорджтаун тичаше нагоре. Това бе част от тренировката им. Амфортас ги гледаше как се появяват на площадката и после тичайки изчезват към университета. Стоя така, докато жизнерадостните викове стихнат, оставяйки го сам в безшумния коридор, където делата на хората се замъгляваха и целият живот нямаше никакъв друг смисъл, освен да чакаш.

През плика усети в дланта си топлината на кафето. Зави по Проспект стрийт, а после тръгна бавно по Тридесет и шеста, докато стигна до сгушената си двуетажна къща. Намираше се само на няколко ярда от бакалията и беше скромна и много стара. От другата страна на улицата се издигаше женският пансион и училището за чужди езици, а през една пряка вляво беше църквата Света Троица. Амфортас седна на бялото, издраскано стъпало, отвори плика и извади хлебчето. Тя му ги носеше всяка неделя.

— След смъртта ние се връщаме при Бога, — каза ѝ той. Тя говореше за баща си, когото бе загубила преди години, и той искаше да я успокои. — Тогава ще бъдем част от Него — додаде той.

— Като нас самите?

— Може би не. Може би ще изгубим нашата идентичност.

Видя, че очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи, а малкото ѝ лице се изкриви, докато се опитваше да не заплаче.

— Какво не е наред? — попита я той.

— Да те загубя завинаги.

До този ден той никога не се беше боял от смъртта.

Църковните камбани забиха и нагоре от Света Троица се изви тънка върволица от скорци — обръщаха се и се въртяха в див танц. Амфортас си погледна часовника. Беше седем и петнайсет. Някак си бе пропуснал своята меса в шест и трийсет. Посещаваше я всеки ден от три години насам. Как можа да я пропусне! За момент се втренчи в хлебчето в ръката си, после бавно го пусна отново в плика. Вдигна ръце и постави левия си палец върху дясната китка, а двата леви пръста — върху дясната длан. После ги притисна и трите едновременно и започна да движи пръстите върху дланта си. Дясната ръка, по рефлекс, се размърда и последва движението на пръстите.

Амфортас прекрати манипулацията. Втренчи се в ръцете си.

Когато си помисли отново за света, Амфортас си погледна часовника. Беше седем и двадесет и пет. Взе плика и неделния Уошингтън поуст, който лежеше на прага скупчен и изцапан с мастило. Никога не ги опаковаха. Влезе в мрака на празната си къща, остави плика и вестника върху малката масичка в антрето, после излезе отвън и заключи. На площадката се обърна и погледна небето. То бе облачно и сиво. Черните облаци над реката се плъзгаха бързо на запад, надигаше се жилещ вятър, разклащайки клоните на бъзовите храсти от двете страни на улиците. В този сезон те бяха оголели. Амфортас бавно закопча пуловера си чак до врата и, без никакъв друг багаж освен болката и самотата си, тръгна към далечния хоризонт. Намираше се на деветдесет и три милиона мили от слънцето.

вернуться

25

Сър Алфред Джоузеф Хичкок (1899-1980) — режисьор, баща на филмите на ужаса — Б.пр.