— Той е мъртъв частично — избъбри Киндерман.
— Какво беше това, лейтенант?
— Нищо.
Електроните пътуват от точка до точка без даже да прекосяват мястото помежду си. Бог си има своите тайнства. Йахве: Аз ще бъда там като този, който съм, ще бъда там. Добре. Амин. Но всичко беше толкова объркващо, такава каша. Творецът е създал човека, така че да различава правилното от погрешното, да изпитва оскърбление от всичко чудовищно и зло; но самата схема на творението беше оскърбителна, защото законът на живота беше законът на храненето във вселена, претъпкана открай докрай с експлодиращи звезди и окървавени челюсти. Ако избегнеш да станеш храна, винаги съществува възможност да умреш в калта или при земетресение, или в кревата си, или можеш да бъдеш нахранен с отрова за мишки от собствената си майка, или да бъдеш изпържен в олио от Чингис хан, или да бъдеш одран жив, или обезглавен, или задушен само заради тръпката, заради забавлението от това. Четиридесет и три години в полицията и той го беше видял. Беше ли видял всичко? А сега това. За момент опита познатите бягства: представяйки си, че вселената и всичко в нея са просто мисли в ума на твореца; или че светът на външната реалност не съществува никъде другаде, освен в собствената му глава, така че всъщност нищо извън него не страда. Понякога това помагаше. Този път не помогна.
Киндерман огледа буцата под брезента. Не, не беше това, помисли си той: не злото, което избираме или причиняваме. Ужасът беше злото в тъканта на творението. Песните на китовете бяха завладяващи и прекрасни, но лъвът раздираше стомаха на гнуто и мъничките ихневмони1 хранеха живите тела на гъсениците под красивите люляци по ливадите; черногърлият медовод2 чурулика весело, но снася яйцата си в чужди гнезда и когато малката му птичка се излюпи, тя веднага убива заварените си братя с твърдата, остра кука на върха на човката си, която пада своевременно след завършването на кланицата. Каква безсмъртна ръка или око? Киндерман направи гримаса при ужасния спомен за болничното психично отделение за деца. В една стая имаше петдесет легла с клетки, всяка с пищящо дете в нея. Сред тях имаше и едно осемгодишно, чиито кости не бяха пораснали от ранното му детство. Могат ли славата и красотата на творението да оправдаят болката на едно такова дете? Иван Карамазов заслужаваше отговор.
— Слоновете умират от инфаркт, Стедман.
— Моля?
— В джунглата. Те умират от стрес заради храната си и заради снабдяването с вода. Опитват да си помагат един на друг. Ако някой от тях умре твърде далеч, другите пренасят костите му до своето гробище.
Патологът премигна и дръпна яката на палтото си още по-силно. Беше чувал за тези полети, за тези неуместни забележки и че напоследък те се появявали все по-често; но за пръв път ставаше свидетел на нещо такова. Из управлението се носеха слухове, че Киндерман, колоритен или не, е започнал да оглупява от старост и сега Стедман го огледа с професионален интерес, но не видя нищо необичайно в маниера на обличане на детектива: прекалено голямото, оръфано сиво вълнено палто; измачканите панталони, размъкнати и протрити; отпуснатата филцова шапка, в чиято лента стърчеше перото на някоя шарена, непочтена птица. Човекът е ходещ вехтошарски магазин, помисли си той и зърна тук-там петна от яйца. Но той знаеше, че това е съвсем характерно за стила на Киндерман. Тук нямаше нищо необичайно. Не и във физическата му външност: късите, дебели пръсти бяха с прилежно изпилен маникюр, бузите му блестяха от сапуна, а влажните кафяви очи, увиснали в ъгълчетата, сякаш все още се взираха в отминалото време. Както винаги, поведението му и деликатните му движения приличаха на виенски татко от стария свят, постоянно ангажиран с подреждането на цветята.
— А в Принстънския университет — продължи Киндерман — правят експерименти с шимпанзета. Шимпанзето дърпа един лост и от тази машина изскача хубав банан. Дотук добре, нали така? Но сега добрите доктори построяват малка клетка и слагат в нея друго шимпанзе. После идва първото шимпанзе, търсейки своята обичайна закуска, само че този път когато дърпа лоста, бананът изскача и всичко е наред, но шимпанзето вижда, че неговото приятелче в клетката сега пищи от електрически удар. След това, независимо колко е гладно, дори да умира от глад, първото шимпанзе няма да дръпне лоста, докато вижда друго шимпанзе в онази клетка. Направили опита с петдесет, със сто шимпанзета и всеки път било все същото. Добре, може би някой goniff3, някой умник като Дилинджър4, някой садист би дръпнал лоста; но деветдесет процента от тях не го правят.
2
Птица в Азия и Африка, за която се смята, че води хората и животните към гнездата на дивите пчели и към техния мед — Б.пр.