— Ти лудо копеле, знам, че си вътре. Пусни ме да вляза, за да ти помогна. — Амфортас остана мълчалив и за известно време не чу никакво движение от другата страна на вратата. После чу предпазливо, нежно: — Големи цици. — И пак тишина. Представи си как Темпъл е залепил ухо на вратата. Най-накрая чу как пружиниращите му стъпки скърцат върху дебелите подметки.
Амфортас продължи да отбелязва времето.
В пет без двайсет той се обади на един приятел в друга болница, невролог от персонала. Когато се свърза с него, каза:
— Еди, Винсент се обажда. Излязоха ли резултатите ми от скенера?
— Да. Тъкмо се канех да ти се обадя.
Настъпи мълчание.
— Положителни ли са? — попита най-накрая Амфортас.
Пак мълчание. После:
— Да. — Това почти не се чу.
— Ще се погрижа за това. Довиждане, Ед.
— Винс?
Но Амфортас вече затваряше.
Извади лист хартия от дясното чекмедже на бюрото си и грижливо състави писмо, адресирано до шефа на неврологията.
Скъпи Джим,
Трудно ми е да напиша това и съжалявам, но имам нужда да бъда освободен от редовните си задължения, което да се счита от вторник вечерта, петнадесети март. Цялото време, с което разполагам, ми е необходимо за моите изследвания. Том Соумс е много компетентен и моите пациенти ще бъдат в сигурни ръце; докато ми намериш заместник. До вторник докладите за старите ми пациенти ще бъдат завършени, а ние с Том постигнахме съгласие за новите, които видяхме днес. Ще се опитам да идвам за консултации, но наистина не мога да обещая. Във всеки случай ще можеш да ме намериш в лабораторията или у дома.
Знам, че това е внезапно и че ще ти причини някои проблеми. Пак казвам, че много съжалявам. И знам, че ще уважиш желанието ми да не казваш нищо повече за моето решение. Ще си освободя бюрото до края на седмицата. Отделението беше страхотно. Ти — също. Благодаря.
Със съжаление,
Амфортас излезе от офиса, остави писмото в кутията на шефа на неврологията и напусна болницата. Беше почти пет и половина и той ускори крачки към Света Троица. Можеше да успее за вечерната меса.
Тъй като църквата беше претъпкана, той застана отзад и проследи месата с мъчителна надежда. Разнебитените тела, които бе лекувал толкова години, го изпълваха с усещане за крехкостта и самотата на човека. Хората бяха мънички свещи, разделени и носещи се без посока в пустотата, която беше безкрайна, ужасяваща и черна. Това усещане хвърли човечеството в прегръдките му. Но все пак Бог му убягваше. Той бе намерил тайнствените Му следи в мозъка, но Богът на мозъка само го призоваваше към Себе Си, а когато приближеше, Той го държеше на една ръка разстояние; и накрая не му оставаше какво друго да прегърне освен своята вяра. Тя събираше пламъчетата на свещите в едно и осветяваше нощта.
О, Господи, аз обикнах красотата на твоя дом…
Тук бе всичко, което имаше значение, нищо друго.
Амфортас погледна към опашките за изповед. Бяха дълги. Той реши да отиде на другия ден. Ще да направя една обща изповед, помисли си: ще изповядам греховете на целия си живот. На сутрешната меса ще има време. В този час рядко се събираха опашки.
И нека тя се превърне за нас в едно безкрайно изцеление…
— Амин — помоли се непоколебимо Амфортас.
Беше взел решение.
Той отключи външната врата и влезе в къщата. В антрето взе плика и Поуст, а после ги внесе в малката дневна, където включи всички лампи. Къщата беше под наем, напълно обзаведена в евтин, еднообразен, псевдоколониален стил. Дневната преминаваше в кухня и малка ниша за закуска. Горе имаше спалня и кабинет. Това бе всичко, което искаше Амфортас, всичко, от което се нуждаеше.
Той се отпусна в дебело тапицирания стол. Огледа се. Стаята бе разхвърляна както обикновено. Но сега усети странен импулс да подреди, да организира и почисти цялата къща. Това приличаше на усещане преди дълго пътуване.
Отложи го за другия ден. Чувстваше се изтощен.
Погледна към касетофона на полицата. Той беше свързан с усилвател. Имаше слушалки. Реши, че е твърде уморен и за това. Нямаше достатъчно енергия. Погледна към Уошингтън поуст в скута си и за миг главоболието раздра мозъка му. Въздъхна и ръцете му литнаха към слепоочията. Стана и вестникът се разпиля на пода.
Залитна по стълбите и се изкачи в спалнята. Опипа за ключа и запали осветлението. До леглото си държеше аптечка, отвори я, извади памук, спринцовка за еднократна употреба и кехлибарена ампула, пълна с някаква течност. Седна на леглото си, разкопча си панталона и го свали надолу, разголвайки бедрата си. И за миг инжектира шест милиграма декадрон, стероид, в мускула на крака си; дилаудидът вече не му беше достатъчен.