— Е, това е инстинкт — промърмори Аткинс, знаейки какво иска да чуе Киндерман.
Киндерман го изгледа свирепо.
— Аткинс, никога не казвай инстинкт, а аз ти давам дума, че никога няма да изрека параметри. Не можем ли да кажем начин на живот?
— Ами инстинктивен!
— Също verboten30. Инстинкт. Какво е инстинктът? Нима името обяснява нещата? Някой ти казва, че днес слънцето няма да изгрее в Куба и ти отговаряш: Няма значение, днес е Денят, Когато Слънцето Няма Да Изгрее в Куба? Това обяснява ли нещата? Залепи му етикет и това забулва чудесата, така ли? Нека да ти кажа нещо, аз не съм впечатлен и от думи като гравитация. Добре, това изобщо е цял друг tsimmis31. Междувременно, ловуващата оса, Аткинс… Тя е удивителна. Тя е част от моята теория.
— Вашата теория за случая? — попита любезно Аткинс.
— Не знам. Може би. Може би не. Просто говоря. Не, друг случай, Аткинс. Нещо по-голямо. — Той направи глобален жест. — Всичко е свързано. Що се отнася до старицата, междувременно… — Гласът му отлетя и затътна като далечна гръмотевица. Той се загледа към прозореца, където лекият дъждец започваше да пръска с колебливи докосвания. Аткинс се размърда в стола си.
— Старата дама — въздъхна Киндерман със замечтани очи. — Тя ни води в своята мистерия, Аткинс. Колебая се дали да я последвам. Колебая се…
Известно време продължи да се взира навътре в себе си. После изведнъж смачка празната си чаша и я хвърли. Тя тупна в кошчето до бюрото. Той стана.
— Върви на гости на любимата си, Аткинс. Дъвчете дъвка и пийте лимонада. Вършете глупости. Колкото до мен, аз си тръгвам. Adieu32. — Но за момент остана там, като постоянно се оглеждаше.
— Лейтенант, тя е на главата ви — каза Аткинс.
Киндерман опипа ръба на шапката си.
— Да, така е. Вярно. Добър аргумент. Добре схванато.
Киндерман продължи да се мотае покрай бюрото си.
— Никога не вярвай на фактите — промърмори той. — Фактите ни мразят. Те вонят. Те мразят хората и те мразят истината.
Внезапно се обърна и се затътри навън.
След миг се върна и започна да рови из джобовете на палтото си, търсейки книги.
— Още нещо — обърна се той към Аткинс. Сержантът стана. — Само минута — Киндерман продължи да рови из книгите, а после промърмори: — Аха! — И от една книга на Тейлър де Шардан33 той извади бележка, написана на гърба на обвивка от шоколад. Притисна я към гърдите си. — Не гледай — нареди строго той.
— Не гледам — отзова се Аткинс.
— Добре, недей. — Киндерман вдигна бележката предпазливо и зачете: Друг източник на убеждението в съществуването на Бога, свързано с разума, а не с чувствата, е изключителната трудност или по-скоро невъзможност да бъде създадена тази огромна и чудесна вселена в резултат на сляпа случайност или необходимост… — Киндерман прибра бележката и вдигна поглед. — Кой е написал това, Аткинс?
— Вие.
— Изпитът за лейтенант е чак догодина. Опитай пак.
— Не знам.
— Чарлз Дарвин — изгледа го Киндерман. — В Произход на видовете.
И с това той пъхна бележката в джоба си и излезе.
И пак се върна.
— Още нещо — каза на Аткинс. Застана с нос на един инч от носа на сержанта, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на палтото си. — Какво означава Луцифер?
— Носител на светлина34.
— И какво е веществото на вселената?
— Енергията.
— Каква е най-обичайната форма на енергията?
— Светлината.
— Знам. — И с това детективът излезе, преминавайки леко приведен през полицейското помещение и после надолу по стълбите.
Не се върна.
Полицайката Джордан седеше в сянката в ъгъла на стаята в отделението за задържани. Старицата бе окъпана от тайнствените лъчи на кехлибарената нощна лампа над леглото ѝ. Тя лежеше неподвижна и безмълвна, с ръце отстрани, а очите ѝ се взираха празно в нейните сънища. Джордан чуваше равното ѝ дишане, както и ситненето на дъжда по прозореца.