Полицайката се размърда в стола си, настанявайки се по-удобно. Тя затвори сънливо очи. И после изведнъж ги отвори. В стаята се чу странен звук. Нещо скърцаше и пращеше. Беше тихо. Обезпокоена, Джордан огледа стаята и не разбра че е уплашена, докато не въздъхна инстинктивно с облекчение, откривайки, че звукът е причинен от ледените кубчета, разклатени в чашата до леглото.
Тя видя, че вратата се отваря. Беше Киндерман. Той влезе тихо в стаята.
— Почини си — прошепна на Джордан.
Тя излезе с чувство на благодарност.
За известно време Киндерман остана на място, втренчен в жената. После си свали шапката.
— Добре ли се чувстваш, скъпа? — попита нежно той.
Старицата не отвърна нищо. После изведнъж ръцете ѝ се вдигнаха и китките ѝ започнаха да изпълняват онези шаблонни, мистериозни движения, които Киндерман вече бе видял в къщичката за лодки на Потомак. Киндерман вдигна внимателно един стол и го постави до леглото. Надуши миризма на дезинфектант. Седна на стола и се втренчи напрегнато. Движенията имаха някакво значение. Какво беше тяхното значение? Ръцете хвърляха сенки върху отсрещната стена, черни паяшки йероглифи, нещо като код. Киндерман огледа лицето на жената. От него се излъчваше святост, а в очите ѝ се четеше нещо странно, като копнеж.
Почти час Киндерман седя в странния полумрак със звука на дъжда, на дишането си и на мислите си. Веднъж се замисли за кварките и за шепота на физиците, че материята не е съвкупност от предмети, а просто процеси в света на движещите се сенки и илюзии, свят, в който неутрините бяха призраци, а електроните можеха да се връщат назад във времето. Погледни директно в най-бледите звезди и те изчезват, помисли си той; тяхната светлина улучва само краищата на ретината; но погледни покрай тях и ще ги видиш: тяхната светлина улучва сърцевината. Киндерман усети, че в тази странна нова вселена той трябва да гледа отстрани, за да разреши случая. Отхвърли намесата на старицата в убийството; но все пак, по някакъв начин, който той не можеше да обясни, тя се включваше в него. Този инстинкт беше озадачаващ, но силен, когато погледнеше встрани от фактите.
Когато движенията на старицата най-после престанаха, детективът стана и погледна надолу към леглото. Държеше периферията на шапката си с две ръце.
— Лека нощ, мис. Съжалявам, че ви притесних.
И с това излезе от стаята.
Джордан пушеше в коридора. Детективът приближи до нея и огледа лицето ѝ. Изглеждаше неспокойна.
— Проговори ли тя? — попита я.
Тя издиша дима и поклати глава.
— Не. Не е.
— Яде ли?
— Да, малко овесена каша. Гореща супа. — Изтръска несъществуващата пепел от цигарата си.
— Изглеждаш притеснена — погледна я Киндерман.
— Не знам. Малко се ужасявам тук. Без причина. Просто чувство. — Тя сви рамене. — Не знам.
— Много си уморена. Моля те, върви си у дома — каза ѝ детективът. — Има сестри…
— Все пак хич не ми се иска да я оставям. Тя е толкова безпомощна… — Изтръска си отново цигарата, а очите ѝ се стрелкаха неспокойно. — Да, обаче предполагам, че съм доста пребита. Наистина ли мислите, че трябва?
— Ти беше чудесна. Сега си върви у дома.
Джордан изглеждаше облекчена.
— Благодаря, лейтенант. Лека нощ. — Тя се обърна и бързо се отдалечи. Киндерман я наблюдаваше. И тя го е почувствала, помисли си той, същото нещо. Но какво? Какъв е проблемът? Старицата не го е направила.
Киндерман гледаше как работи старата чистачка. Беше завързала мокра кърпа на главата си. Бършеше пода. Чистачката бърше пода, помисли си той, това е всичко.
Докоснал отново нормалността, той си отиде у дома. Жадуваше за леглото си.
Мери го чакаше в кухнята. Седеше край малката кленова масичка, облечена в светлосин вълнен халат. Със сериозно лице и палави очи.
— Здравей, Бил. Изглеждаш уморен — поздрави го тя.
— Превърнал съм се в един голям клепач.
Той я целуна по челото и седна.
— Гладен ли си? — попита го.
— Не много.
— Има малко телешки гърди.
— Не е шаранът?
Тя се разкикоти.
— Е, как ти мина денят? — попита тя.
— Добре, както винаги, палавнице.
Мери знаеше за Кинтри. Беше чула по новините. Но още преди години те бяха постигнали съгласие, че работата на Киндерман никога не трябва да нарушава спокойствието в къщата им, поне като тема на разговор. Не можеха да избегнат късните нощни обаждания.
— Е, какво ново? Как беше в Ричмънд? — попита той.