Човешко тяло е намерено на Марс.
Стотиците милиони години еволюция от амебата до човека не са разрешили тази мистерия, помисли си Киндерман. Мистерията бе самата еволюция. Фундаменталната тенденция на материята бе към пълна дезорганизация, към крайно състояние на пълна случайност, от която Вселената никога няма да се възстанови. Във всеки момент връзките ѝ се разплитаха и тя се хвърляше стремглаво в празното пространство в безразсъдно разпръскване на самата себе си, очакваща с нетърпение смъртта на изстиващите си слънца. И все пак тук има еволюция, удиви се Киндерман, ураган, който струпва сламките в копи, купчини от постоянно нарастваща сложност, които отричат самата природа на своята материя. Еволюцията беше теорема, написана на листо, носещо се срещу течението на реката. Създателят се бе захванал за работа. Е, какво друго? Това е възможно най-простото. Когато човек чуе тропота на копита в Сентръл парк, той няма да се оглежда за зебри.
— Опразнихме църквата, лейтенант.
Погледът на Киндерман се стрелна към Аткинс, после към изповедалнята, откъдето все още не бяха извадили тялото на свещеника.
— Така ли, Аткинс? Наистина ли?
Райън посипваше с прах външните прегради и Киндерман го наблюдава известно време, докато клепачите му постепенно започнаха да увисват.
— Оправи и вътрешната част — напомни му той. — Не забравяй.
— Няма да забравя — промърмори Райън.
— Чудесно.
Киндерман се надигна с въздишка и последва Аткинс до другата изповедалня в задната част, отдясно на вратите. На двете задни пейки в църквата се бяха настанили хората, които Аткинс бе задържал. Киндерман спря да ги огледа. Ричард Коулман, адвокат, преминал четиридесетте, работеше в канцеларията на главния прокурор. Сюзън Волп, привлекателно двайсетгодишно момиче, беше студентка в колежа в Джорджтаун. Джордж Патерно беше треньор по футбол в подготвителното училище Билис в Мериленд. Беше нисък и със силна фигура и Киндерман прецени, че наскоро е преминал трийсетте. До него седеше добре облечен мъж към петдесетте. Той беше Ричард Маккой, завършил в Джорджтаун, собственик на 1789, ресторант на една пряка от църквата. Киндерман го познаваше, тъй като той притежаваше и Гробниците, популярна механа, където навремето детективът често се срещаше с един приятел, починал преди години.
— Още един-два въпроса, моля — опита се да ги успокои Киндерман. — Ще отнеме само минута. Ще побързам. Първо мистър Патерно. Бихте ли влезли в изповедалнята?
Изповедалнята бе разделена на три различни секции. В средното помещение, снабдено с врата, в мрак седеше свещеникът. През решетката в горната част на вратата се процеждаше малко светлинка. Другите две помещения, по едно от всяка страна на свещеника, бяха оборудвани със стъпала за коленичене и също имаха врати. От всяка страна имаше по една плъзгаща се преграда. Когато богомолецът се изповядваше, свещеникът отваряше преградата. Когато изповедта свършеше, той затваряше преградата и отваряше другата, от другата страна, където чакаше следващият богомолец.
Приблизително в шест и тридесет и пет сутринта един младеж около двайсетте, все още неидентифициран, но описан като човек със светлозелени очи, бръсната глава и дебел син пуловер с висока яка, излязъл от лявото помещение на изповедалнята след доста дълга изповед; тогава мястото му било заето от Джордж Патерно. По това време мъртвият, отец Кенет Бърмингам, бивш президент на университета в Джорджтаун, се обърнал да изповяда човека отдясно, също неидентифициран засега, но описан като мъж с бял панталон и черна вълнена винтяга с качулка. След шест-седем минути този мъж излязъл, а мястото му било заето от възрастен мъж с пазарска чанта. После, след период от време, описан като дълъг, старецът излязъл, очевидно без да се изповяда, тъй като редът на Патерно бил преди неговия; но Патерно все още не излизал от изповедалнята. Мястото на стареца било заето от Маккой и те двамата с Патерно зачакали в мрака. Маккой сметнал, че свещеникът е зает с Патерно, докато версията на Патерно беше, че той не разбрал дали човекът с винтягата е приключил с изповедта си. Каквато и да беше истината в техните твърдения, не идвал редът нито на Волп, нито на Коулман. Именно Коулман пръв забелязал кръвта, потекла изпод вратата.
— Мистър Патерно?
Патерно бе коленичил в лявото помещение. Цветът на някога матово маслиненото му лице бавно се връщаше. Той погледна към Киндерман и примигна.