— И това — додаде Аткинс. Извади целофаново пликче. Вътре имаше нещо пластмасово и розово.
— Какво е то?
— Шнола. За женска коса.
Киндерман присви очи, приближавайки пликчето до тях.
— Нещо е напечатано върху нея.
— Да. Пише: Грейт Фолз, Вирджиния.
Киндерман смъкна пликчето и погледна към Аткинс.
— Продават ги на един щанд за сувенири в Грейт Фолз, — каза той. — Дъщеря ми Джули, тя има такава. Това беше преди две години, Аткинс — аз ѝ я купих. Купих две. Тя има две. — Подаде пликчето на Аткинс и въздъхна. — Детска е.
Аткинс сви рамене. Погледна към навеса и прибра пликчето в джоба си.
— Жената е там, лейтенант.
— Ще благоволиш ли да свалиш тази смешна шапка? Няма да се правим на Дик Пауъл от Флотът идва, Аткинс. Престани да обстрелваш Хайфонг; всичко това свърши.
Аткинс смъкна послушно шапката и я пъхна в другия джоб на якето си. Потрепери.
— Наложи я пак — рече тихо Киндерман.
— Добре съм.
— Аз не съм. Подстрижката ти е по-лоша. Наложи я.
Аткинс се поколеба, после Киндерман допълни:
— Хайде, наложи я. Студено е.
Аткинс намести шапката на главата си.
— Жената е там — повтори той.
— Кой?
— Старицата.
Тялото бе открито на кея пред навеса с лодките тази сутрин, в неделя, тринадесети март, от Джоузеф Меникс, управителя на комплекса, когато пристигнал да отвори: да нагласи стръвта и такъмите, да прегледа каяците, канутата и гребните лодки, които даваше под наем. Показанията на Меникс бяха кратки.
Казвам се Джо Меникс и — какво?
(Прекъсване от страна на разследващия офицер.) Да. Да, разбрах ви, разбирам. Казвам се Джоузеф Франсиз Меникс и живея на Проспект стрийт 3618 в Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия. Притежавам и управлявам навеса за лодки Потомак. Пристигнах тук към пет и половина. Обикновено тогава отварям, залагам стръвта и включвам машината за кафе. Клиентите се появяват към шест; понякога ме чакат, когато пристигна. Днес нямаше никой. Вдигнах вестника от предната врата и аз — ох… Ох, Иисусе, Иисусе.
(Прекъсване; свидетелят се успокоява.) Отидох там, отворих вратата, влязох, включих кафе-машината. После излязох да преброя лодките. Понякога ги откъсват. Режат веригата с ножици за тел. Така че ги преброих. Всичките си бяха там. После се обръщам да се върна, и виждам детската количка и тази купчина вестници, и виждам… виждам…
(Свидетелят посочва към тялото на жертвата; не може да продължи; разследващият офицер отлага по-нататъшните си въпроси.)
Жертвата беше Томас Джошуа Кинтри, дванадесетгодишно чернокожо момче и син на Луис Анабел Кинтри, вдовица, на тридесет и осем, преподавателка по чужди езици в университета в Джорджтаун. Томас Кинтри разнасяше Уошингтън поуст. Тази сутрин беше направил доставката си в навеса за лодки приблизително към пет сутринта. Меникс се обади в полицейското управление в пет и тридесет и осем. Идентифицирането на жертвата стана веднага заради етикета с името му — заедно с адреса и телефонния му номер — бродиран върху зелената му карирана канадка: Томас Кинтри беше ням. Разнасяше вестници от тринайсет дни, иначе Меникс щеше да го познае. Но той не го позна. А Киндерман не се затрудни; той познаваше момчето от работата му в полицейския клуб.
— Старицата — повтори мрачно Киндерман. После свъси вежди в озадачен поглед, докато се взираше към реката.
— Тя е в къщичката под навеса, лейтенант.
Киндерман обърна глава и фиксира Аткинс с пронизващ поглед.
— Стоплила ли се е? — попита го. — Увери се, че се е стоплила.
— Увихме я с едно одеяло, а и камината гори.
— Трябва да хапне. Дайте ѝ супа, гореща супа.
— Вече хапна бульон.
— Бульонът е добре, просто се увери, че се е стоплила.
Хората от влекача я бяха взели на около петдесет ярда над навеса, където тя стояла върху тревистия южен бряг на пресъхналия канал, сега изоставен воден път, където теглени от коне дървени баржи возели пасажерите нагоре-надолу по протежение на петдесет мили; сега беше оставен главно на бегачите. Може би над седемдесетте, когато екипът по претърсването я намерил, жената треперела, с ръце на кръста, оглеждала всичко наоколо със сълзи на очите, като загубена, неориентирана или уплашена. Но тя не можеше или не искаше да отговаря на въпросите и създаваше впечатление, че страда от старческо оглупяване или от зашеметяване, или от кататония11. Никой не знаеше какво е правила там. Наоколо не живееше никой. Беше облечена с памучна пижама, с малка цветна щампа под вълнения халат, с колан и светлорозови вълнени чехли. Температурата отвън клонеше към замръзване.
11
Кататония — синдром, най-вече у епилептиците, който се характеризира с унес или с каталепсия, които често се редуват с фаза на нервна възбуда — Б.пр.