Не последва отговор. Очите на Киндерман отправиха безмълвен въпрос към полицайката, която веднага кимна и му докладва тихо:
— Прави така постоянно, освен когато ѝ дадохме малко храна. И когато ѝ сресвах косата — допълни тя.
Погледът на Киндерман се върна към жената. Тя правеше странни, ритмични движения с ръцете си. После зърна нещо, което бе пропуснал преди, нещо малко и розово до шапката си на масичката. Вдигна го и прочете малкия надпис: Грейт Фолз, Вирджиния. Н-то от Вирджиния липсваше.
— Не можах да намеря другата — обясни полицайката, — така че когато ѝ сресвах косата, оставих ѝ тази.
— Тя я носеше?
— Да.
Детективът усети тръпка на откритие и объркване. Старицата бе възможен свидетел на престъплението. Но какво е правила на кея в този час? И в този студ? Какво всъщност е правила отгоре, край канала, където са я намерили? Киндерман веднага разбра, че това болнаво старо същество страда от старческа деменция и може би е разхождало кучето си. Куче? Да, може би то е избягало и тя не е успяла да го намери. Ето защо плачеше така. После му хрумна едно още по-ужасяващо подозрение: жената може би е станала свидетелка на убийството и гледката я е извадила от равновесие, травматизирала я е; поне временно. Усети смесица от съжаление, вълнение и раздразнение. Трябваше да я накарат да говори.
— Не можете ли да ни кажете името си, моля ви, мадам?
Никакъв отговор. Тя продължи тайнствените си движения в тишината. Слънцето изпълзя иззад един облак и слабата зимна слънчева светлина се провря като неочаквано благоговение през близкия прозорец. Тя освети меко лицето и очите на старицата, придавайки ѝ вид на нежно благочестие. Киндерман се наведе леко напред; помисли си, че е забелязал някакъв модел в движенията ѝ: краката ѝ се притискаха един о друг, старицата последователно придвижваше едната, после и другата си ръка към бедрото, правеше леко, странно движение, а после дръпваше ръката високо във въздуха над главата си, където завършваше серията с няколко слаби и отсечени дръпвания.
Той продължи да я наблюдава още малко, после стана.
— Задръж я в отделението, Джордан, докато разберем коя е.
Полицайката кимна.
— Ти си ѝ сресала косата — погледна я детективът. — Това е добре. Остани при нея.
— Ясно.
Киндерман се обърна и излезе от къщичката. Даде най-различни инструкции, затвори се в себе си и подкара към къщи, към малката, топла къщичка в стил Тюдор на Фоксхол роуд. Само преди шест години той се отказа от навика да живее в апартамент, за да угоди на жена си, и все още наричаше този грубичък район селцето.
Влезе в къщата и извика:
— Кюфтенце, прибрах се. Аз съм, твоят герой, инспектор Клозьо. — Окачи си шапката и палтото на закачалката в мъничкото антре, после свали револвера и кобура си и ги заключи в чекмеджето на малкия, тъмен шкаф до закачалката. — Мери? — Никой не отговори.
Той подуши миризмата на прясно сварено кафе и се затътри към кухнята. Джули, неговата двадесет и една годишна дъщеря, несъмнено все още спеше. Но къде беше Мери? И Шърли, тъща му?
Кухнята беше колониална. Киндерман свъси поглед към медните вази и различните прибори, увиснали от куките, забити в капака на печката, опитвайки се да си ги представи как висят в нечия кухня във Варшавското гето; после тръгна тежко и бавно към кухненската маса.
— Клен — промърмори той на глас, защото когато останеше сам, често разговаряше със себе си. — Как един евреин ще различи клена от сиренето? Те не знаеха, че това е невъзможно, че е странно. — Видя бележката на масата. Вдигна я ѝ я прочете.
Скъпи Били,
Не се огорчавай, но когато телефонът ни събуди, мама настоя да отидем на гости в Ричмънд, нещо като наказание, предполагам, така че си помислих, че е по-добре да тръгнем рано. Тя каза, че евреите на Юг трябва да се държат един за друг. Кой живее в Ричмънд?
Ти се позабавлява в твоята полицейска компания, нали? Нямам търпение да се върна у дома и да чуя всичко. Приготвих ти обичайното и го сложих в хладилника. Възнамеряваш ли да си бъдеш у дома довечера, или както обикновено ще се пързаляш с кънки на Потомак заедно с Омар Шариф и Катрин Деньов?
Лека, любяща усмивка стопли очите му. Остави бележката, намери сирене крема, домати, пушена сьомга, туршия и бадемов сладкиш в хладилника. Отряза и препече две филийки черен хляб, наля си кафе и седна пред всичко това на масата. После забеляза неделния Уошингтън поуст на стола отляво. Погледна към чинията с храна пред себе си. Стомахът му беше празен, но не можеше да яде. Беше изгубил апетит.