Темпъл отключи вратата и я отвори. Посочи вътре.
— Бъдете мой гост — изрече любезно. — Когато свършите, натиснете звънеца до вратата. Сестрата ще дойде. Аз ще си бъда в офиса. Няма да заключвам вратата. Погледна детектива с неприязън и заподскача по коридора.
Киндерман влезе в килията и бавно затвори вратата зад себе си. Една гола крушка висеше от жицата на средата на тавана. Жичките ѝ бяха тънки и тя обливаше стаята с жълтеникав блясък. Кранът капеше, по една бавна капка от време на време. В тишината звукът им беше силен и отчетлив. Киндерман отиде до леглото и спря.
— Отне ти много време, докато стигнеш дотук — обади се гласът. Беше нисък, почти шепот. Язвителен.
Киндерман погледна озадачено. Гласът му се стори познат. Къде го бе чувал преди?
— Мистър Сънлайт? — попита детективът.
Човекът вдигна глава и когато Киндерман погледна мрачните, груби черти на лицето му, той залитна шокиран назад.
— Мили Боже! — въздъхна глухо. Сърцето му започна да препуска.
Устата на пациента се разтегна в усмивка.
— Това е един чудесен живот — ухили се злобно той, — не мислиш ли?
Киндерман отстъпи напосоки към вратата, залитна, обърна се, натисна звънеца за сестрата и изскочи от стаята с пребледняло лице. Хукна към офиса на Фрийман Темпъл.
— Хей, друже, какво става? — сепна се Темпъл и се намръщи, когато Киндерман влетя в офиса му. Настанен зад бюрото си, той бутна настрани последния брой на списанието по психиатрия и погледна към потния, запъхтян детектив. — Хей, седнете… Не изглеждате много добре. Какво става?
Киндерман се отпусна тежко в стола. Не можеше да говори, нито дори да фокусира мислите си. Психиатърът стана и се наведе над него, оглеждайки лицето и очите му.
— Добре ли сте?
Той затвори очи и кимна.
— Бихте ли ми дали малко вода, моля? — помоли го тихо. Сложи ръка на гърдите си и се опита да измери пулса си. Сърцето му все още биеше бързо.
Темпъл наля ледена вода от гарафата в пластмасовата чаша на бюрото си. Взе я и я подаде на Киндерман.
— Ето, изпийте я.
— Благодаря ви. Да. — Киндерман взе чашата от ръката му. Отпи от водата веднъж, после отново, а след това изчака сърцето му да се успокои. — Да, така е по-добре — въздъхна най-накрая. — Много по-добре. — Дишането на Киндерман скоро се нормализира и той вдигна поглед към нетърпеливия Темпъл. — Сънлайт — обяви кратко. — Искам да прегледам досието му.
— Защо?
— Искам да го видя! — изкрещя детективът.
Стреснат, психиатърът се дръпна назад.
— Добре, добре, човече. Спокойно. Ще го донеса. — Темпъл изскочи от офиса и се блъсна в Аткинс, когато сержантът влизаше вътре.
— Лейтенант? — изгледа го Аткинс.
Киндерман го погледна смутено.
— Къде беше? — попита го.
— Избирах годежен пръстен, лейтенант.
— Това е добре. Това е нормално. Добре, Аткинс. Стой наблизо. — Киндерман се втренчи в стената. Аткинс не знаеше как да разбира това, не му бяха ясни и думите на детектива. Намръщи се и отиде до приемната, облегна се о бюрото и зачака. Никога не беше виждал Киндерман в подобно състояние.
Темпъл се върна и подаде досието на Киндерман. Детективът започна да го чете, а Темпъл седна и взе да го наблюдава. Психиатърът запали пурета и огледа внимателно лицето на Киндерман. Той гледаше надолу, а ръцете му бързо прелистваха страниците на досието. Трепереха.
Киндерман вдигна поглед от папката.
— Бяхте ли тук, когато този човек е бил приет? — попита го рязко.
— Да.
— Напрегнете си паметта, моля ви, доктор Темпъл. С какво беше облечен?
— Иисусе Христе, та това бе толкова отдавна…
— Спомняте ли си?
— Не.
— Имаше ли белези от някакви наранявания? Синини? Рани?
— Това трябва да го пише в досието — посочи Темпъл.
— Но не го пише! Не го пише! — Детективът пляскаше с папката по бюрото при всяко не.
— Хей, по-спокойно…
Киндерман стана.
— Вие или някоя сестра казвали ли сте на човека от дванадесета килия за убийството на отец Дайър?
— Аз не съм. Че защо, по дяволите, да му казвам за това?
— Питайте сестрите — нареди му мрачно Киндерман. — Питайте ги. Искам да знам отговора до сутринта.
Киндерман се обърна и излезе от стаята. Отиде при Аткинс.