— Искам да провериш в университета — каза той. — Там имаше един свещеник, отец Деймиън Карас. Виж дали още пазят медицинските му картони, провери и за зъболекарския му картон. И се обади на отец Райли. Искам да дойде тук веднага.
Аткинс погледна въпросително към витаещите очи на Киндерман. Детективът отговори на незададения въпрос:
— Отец Карас ми беше приятел — поясни Киндерман. — Умря преди дванадесет години. Падна по стълбите на Хичкок. Присъствах на погребението му. И току-що го видях. Той е тук, в това отделение, в усмирителна риза.
12.
В полунощната мисия в центъра на Вашингтон Карл Венамън сипваше супа на бездомниците, седнали край дългата обща маса. Когато те му благодариха, той каза:
— Бог да ви благослови. — Със сърдечен, нисък глас. Основателката на мисията, мисис Тремли, го последва, раздавайки дебели резени хляб.
Докато бездомниците ядяха с треперещи ръце, старият Венамън застана зад малък дървен подиум и прочете на глас пасажи от Светото писание. След това, докато те поглъщаха кафето и кейка, той изнесе проповед, а очите му пламтяха трескаво. Гласът му беше дълбок, а паузите и ритъмът му бяха хипнотизиращи. Владееше цялата стая. Мисис Тремли огледа лицата на бездомниците. Един-двама дремеха, обезсилени от храната и от топлината в помещението, но другите бяха погълнати напълно и лицата им сияеха. Един мъж плачеше.
След вечерята мисис Тремли седна насаме с Венамън в края на масата. Тя духна горещото кафе в чашата си. От него се надигаше пара. Отпи глътка. Ръцете на Венамън бяха сплетени на масата, а той се взираше в тях замислено и мълчаливо.
— Карл, ти проповядваш чудесно — рече мисис Тремли. — Имаш такъв страхотен дар.
Венамън не каза нищо.
Мисис Тремли остави чашата си на масата.
— Трябва да помислиш отново как да споделиш този дар със света — продължи тя. — Те вече са забравили всичко, цялата тази ужасна трагедия; всичко е свършило. Трябва да започнеш отново публичните си проповеди.
Известно време старият Венамън не помръдна. Когато най-накрая погледна мисис Тремли в очите, отрони тихо:
— Точно това си мислех да направя.
Петък, 18 март
13.
Говори се, че всеки човек си има двойник, замисли се Киндерман, идентично физическо копие, което съществува някъде по света. Може ли това да е отговорът на загадката? — учуди се той. Погледна надолу към гробокопачите, които копаеха мрачно, изравяйки ковчега на Деймиън Карас. Йезуитският психиатър нямаше братя, никой член на семейството, който да отговаря на изумителната прилика между свещеника и човека в психиатрията. Не бяха запазени никакви медицински или зъболекарски картони; били изхвърлени след смъртта на Карас. Сега не може да се направи нищо друго, помисли си Киндерман, освен това, и той стоеше край гроба с Аткинс и Стедман, молейки се тялото в ковчега да е на Карас. Алтернативата беше един почти немислим ужас, завъртане на ума извън оста му. Не! Това не може да бъде, помисли си Киндерман. Невъзможно. Но даже отец Райли си мислеше, че Сънлайт е Карас.
— Спомена светлина — изрече замислено детективът. Аткинс не беше споменал нищо, но слушаше, закопчавайки яката на коженото си яке. Беше обяд, но вятърът бе станал пронизващ и студен. Стедман наблюдаваше съсредоточено изравянето. — Онова, което виждаме, е само част от спектъра — продължи да размишлява Киндерман, — мъничък прорез между гама-лъчите и радиовълните, малката частица светлина, която се намира там. — Присви очи към сребърния слънчев диск, чиито ръбове бяха твърди и ярки зад облака. — Значи когато Бог е казал Да бъде светлина! — продължи той. — Той всъщност е казвал: Да бъде реалност.
Аткинс не знаеше какво да каже.
— Свършиха — съобщи им Стедман. Погледна към Киндерман. — Да го отваряме ли?
— Да, отворете го.
Стедман даде инструкции на копачите и те внимателно надигнаха капака на ковчега. Киндерман, Стедман и Аткинс впериха погледи в него. Вятърът ставаше все по-силен и развяваше краищата на палтата им.
— Открийте кой е — обади се най-накрая Киндерман.
Не беше отец Карас.
Киндерман и Аткинс влязоха в отделението.
— Искам да видя човека от дванадесета килия — обяви Киндерман. Чувстваше се като в сън и не беше сигурен кой и къде се намира. Съмняваше се дори в един толкова прост факт като собственото си дишане.