Известно време поседя така, пиейки кафето си. Вдигна поглед. Една птичка пееше отвън. В това време? Трябва да я вкарат в лудница. Тя е болна, нуждае се от помощ.
— Аз също — промърмори детективът.
После птичката замлъкна и единственият звук, който се чуваше, бе биенето на часовника с махало на стената. Той погледна колко е часът; беше осем и четиридесет и две. Всички goyim13 ще отидат на църква. Нямаше да навреди на никого. Кажете една молитва за Томас Киптри, моля ви. И за Уилям Ф. Киндерман — допълни той на глас. Да. И за някой друг.
Отпи от кафето си. Какво смахнато съвпадение, помисли си, че смъртта на Кинтри стана точно в този ден, на дванайсетата годишнина от една смърт, почти толкова шокираща, жестока и мистериозна.
Киндерман погледна към часовника. Дали е спрял? Не. Вървеше. Размърда се в стола си. Усети нещо странно в стаята. Какво беше? Нищо. Уморен си. Взе сладкиша, обели обвивката и го изяде. Не е чак толкова хубав, без да усетиш вкуса на туршията преди това, съжали той.
Поклати глава и се изправи с въздишка. Бутна настрани чинията с храна, изми чашката от кафето, излезе от кухнята и тръгна по стълбите към втория етаж. Помисли, че може да подремне за малко и да впрегне на работа несъзнателните си усещания, да извади от подсъзнанието си нишки, които дори не знаеше, че е виждал, но на върха на стълбите спря и промърмори:
— Близнаци.
Близнаци? Невъзможно! Чудовището е мъртво, това не може да бъде. Защо тогава космите по ръцете му щръкнаха нагоре? Учуди си той. Вдигна ги нагоре, с обърнати надолу длани. Да. Космите продължават да стърчат. Защо е така?
Чу как Джули се събужда и пристъпва тежко към банята си, остана на място за малко, объркан и несигурен. Трябваше да направи нещо. Но какво? Обичайните подходи при началото на разследването бяха изключени; те търсеха маниак и от лабораторията не можеха да докладват нищо до вечерта. Усещаше, че вече са изстискали от Меникс малкото, което той знаеше, а майката на Кинтри със сигурност трябваше да бъде оставена на мира в този момент. Както и да е, момчето никога не бе имало лоши приятели или навици; Киндерман знаеше поне толкова от редовните си контакти с него. Детективът поклати глава. Трябваше да излезе, да се раздвижи, да се занимае с това. Чу как тече душът на Джули. Обърна се и слезе в антрето. Извади пистолета, наложи шапката си, облече си палтото и излезе.
Отвън застана с ръка на бравата, разтревожен, замислен и нерешителен. Вятърът гонеше пластмасова чашка по алеята и той се заслуша в леките ѝ и окаяни подскоци в земята; после тя спря. Той внезапно се отправи към колата си, качи се вътре и подкара.
Без да разбере как е стигнал там, се озова, паркирал неправилно, на Тридесет и трета улица, близо до реката. Излезе от колата. Тук-там по праговете се виждаше Уошингтън поуст. Гледката му се стори болезнена и той обърна глава. Заключи колата.
Мина през малък парк и стигна до моста, който пресичаше канала. Тръгна по пътеката край канала, която водеше към навеса за лодки. Любопитните вече се бяха насъбрали и се въртяха насам-натам, бъбреха, макар че никой не изглеждаше напълно осведомен за това какво е станало. Киндерман приближи до вратите на навеса. Те бяха заключени и на табелата в червено и бяло пишеше ЗАТВОРЕНО. Киндерман погледна към пейката до вратата и седна задъхан с гръб към навеса.
Огледа хората на кея. Знаеше, че убийците психопати често обичат да се наслаждават на вниманието, което привличат жестоките им дела. Той можеше да е тук, в тази група на кея и може би питаше: Какво е станало? Знаете ли? Дали някой е бил убит? Търсеше някой усмихнат твърде пресилено или с някакъв тик, или с втренчения поглед на дрогираните, а най-вече някой, който бе чул какво е станало, но продължава да се мотае и да задава същите въпроси на новодошлите. Ръката на Киндерман се скри в джоба на палтото му; там винаги можеше да се намери книжка с меки корици. Извади Аз, Клавдий и погледна слисано корицата ѝ. Искаше да прилича на старец, който прекарва неделния ден край реката, но в романа на Робърт Грейвз се криеше опасността действително да се зачете несъзнателно и да позволи на убиеца да избяга от зоркия му поглед. Вече го беше чел два пъти, познаваше много добре опасността да бъде погълнат отново от страниците му. Пусна го обратно в джоба си и бързо извади друга книга. Погледна заглавието. Беше В очакване на Годо. Въздъхна с облекчение и обърна на второ действие.
13
Goy — ед.ч.; goyim — мн.ч. (идиш) — така евреите наричат християните и другите неевреи — Б.пр.