Сестра Спенсър, дежурната, провери личната му карта. Когато срещна погледа му, в очите ѝ се четеше безпокойство и сянка на нещо като страх. Киндерман бе забелязал това у целия персонал. Над болницата се бе спуснала повсеместна тишина. Облечени в бяло фигури сновяха като призраци на призрачен кораб.
— Добре — рече неохотно тя. Взе ключовете от бюрото и тръгна. Киндерман я последва и тя скоро отключваше дванадесета килия.
Киндерман вдигна поглед към тавана. Докато гледаше, още една крушка изгоря.
— Влизайте.
Киндерман погледна към сестрата.
— Да заключа ли след вас? — попита го.
— Не.
Тя продължи да го гледа за момент, после си тръгна. Беше обута с нови обувки и дебелите ѝ гумени токове скърцаха силно върху плочките на утихналия коридор. За момент детективът продължи да я наблюдава, после пристъпи в стаята и затвори вратата. Сънлайт го гледаше с безизразно лице. Кранът капеше на равни интервали; едно кап на всеки удар на сърцето. Поглеждайки в очите му, детективът усети ужасяващо вълнение в гърдите си. Отиде до грубия стол, изправен до стената, като чуваше болезнено собствените си стъпки. Сънлайт го проследи с очи. Погледът му беше остроумен и пуст. Киндерман седна и го погледна в очите. За миг погледът му се плъзна по белега над дясното око на пациента, после се сведе към обезпокоителния му, неподвижен поглед. Киндерман все още не можеше да повярва на очите си.
— Кой си ти? — попита. В малката, изолирана стая звукът от думите му бе странно отчетлив. Той почти се учуди кой ги е произнесъл.
Томи Сънлайт не отговори. Продължи да гледа втренчено.
Кап. Тишина. После още едно кап.
Паника обзе детектива.
— Кой си ти? — повтори той.
— Аз съм някой.
Киндерман изцъкли очи. Сепна се. Устата на Сънлайт се изкриви в усмивка, а в очите му присветна подигравателен, злобен блясък.
— Да, разбира се, че си някой — кимна Киндерман, полагайки усилия да се овладее. — Но кой? Деймиън Карас ли си?
— Не.
— Кой си тогава? Как се казваш?
— Наричай ме Легион, защото сме много.
Безпричинен хлад премина по тялото на Киндерман. Искаше да е далеч от тази стая. Не можеше да се помръдне. Изведнъж Сънлайт отметна глава назад и изкукурига като петел; после изцвили като кон. Звуците бяха автентични, изобщо не приличаха на имитации и Киндерман ахна в себе си от съвършенството на изпълнението.
Кикотът на Сънлайт приличаше на водопад от гъст и горчив сироп.
— Да, доста добре правя имитациите си, не мислиш ли? В крайна сметка съм се учил от майстор — измърка той. — А освен това имах толкова време да ги усъвършенствам. Практика, практика! А, да, това е ключът. Това е тайната на безупречното ми клане, лейтенант.
— Защо ме наричате лейтенант? — сепна се Киндерман.
— Не го увъртайте. — Гласът приличаше на ръмжене.
— Знаете ли името ми? — изгледа го втренчено Киндерман.
— Да.
— Кажете го.
— Не ме пришпорвайте — изсъска Сънлайт. — Ще ви покажа силата си постепенно.
— Силата си?
— Отегчаваш ме.
— Кой си ти?
— Ти знаеш кой съм.
— Не, не знам.
— Знаеш.
— Кажи ми тогава.
— Близнаци.
Киндерман спря за момент. Заслуша се в капките от кранчето. Най-накрая промълви:
— Докажи го.
Сънлайт отметна главата си назад и изрева като магаре. Детективът усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Сънлайт погледна надолу и отбеляза делово:
— Добре е от време на време да сменяме темата, не мислиш ли? — Въздъхна и извъртя поглед към пода. — Да, имал съм толкова добри моменти в живота си. Толкова съм се забавлявал. — Затвори очи и върху лицето му се появи блажено изражение, сякаш вдишваше благоуханен аромат. — А, Карен — изтананика той, — Красивата Карен. Малки корделки, жълти корделки в косата ѝ. Миришеше на миро̀. И сега надушвам тази миризма.
Киндерман сбърчи неволно вежди и лицето му пребледня. Сънлайт погледна към него. Очите му прочетоха изражението на Киндерман.
— Да, аз я убих — рече Сънлайт. — В крайна сметка това беше неизбежно, нали? Разбира се. Божеството ни оформя. Хванах я в Саусалито, а после я захвърлих на градското сметище. Поне част от нея. Запазих другата част. Аз съм ужасно сантиментален. Това е грешка, но кой е съвършен, лейтенант… За мое оправдание аз задържах гърдите ѝ във фризера си за известно време. Аз съм пестелив. С какви красиви дрехи беше облечена… Малка селска блузка с розови и бели волани. Все още я чувам понякога. Как крещи. Мисля, че мъртвият трябва да млъкне, освен ако има какво да каже. — Той погледна сърдито, после отметна глава и измуча като бик. Звукът беше удивително реален. Изведнъж престана и погледна към Киндерман. — Трябва работа — намръщи се той. Замълча за известно време, оглеждайки Киндерман с неподвижен, непремигващ поглед. — Спокойно — изрече той с равен, мъртвешки глас. — Чувам как звукът на твоя ужас тиктака като часовник.