Киндерман преглътна и се заслуша в капчука, неспособен да се обърне настрани.
— Да, аз убих и момчето край реката — продължи Сънлайт. — Беше забавно. Всички те са забавни. Освен свещениците. Свещениците бяха различни. Не са в моя стил. Аз убивам напосоки. В това е тръпката. Без мотив. Много е забавно. Но свещениците бяха различни. О, разбира се, и те имаха К в началото на имената си. Да, в крайна сметка поне на това настоявам. Трябва да продължим да убиваме татко, нали? Но все пак свещениците бяха различни. Не в моя стил. Не бяха напосоки. Бях задължен — да, задължен да си разчистя сметките заради… един приятел. — Той замълча и продължи да се взира. Да чака.
— Какъв приятел? — попита най-накрая Киндерман.
— Ти знаеш, един приятел оттам. От другата страна.
— Ти си от другата страна?
Странна промяна се появи по лицето на Сънлайт. Атмосферата на далечна подигравка изчезна и бе изместена от безпокойство и страх.
— Не завиждай, лейтенант. Там има страдание. Не е лесно. Не, не е лесно. Понякога те могат да бъдат жестоки. Много жестоки.
— Кои са те!
— Няма значение. Не мога дати кажа. Забранено е. Киндерман се замисли. Наведе се напред.
— Знаеш ли името ми? — попита.
— Твоето име е Макс.
— Не, не е — каза Киндерман.
— Щом казваш.
— Защо мислиш, че е Макс?
— Не знам. Предполагам, че ми напомняш за брат ми.
— Ти имаш брат на име Макс?
— Някой има.
Киндерман се вгледа в безизразните очи. Имаше ли нещо язвително в тях? Нещо подигравателно? Изведнъж Сънлайт отново измуча като бик. Когато свърши, той изглеждаше доволен.
— Става по-добре — изръмжа той. — После се оригна.
— Как се казва брат ти? — попита Киндерман.
— Не намесвай брат ми — пресече го свирепо Сънлайт. В следващия миг стана по-отстъпчив. — Знаеш ли, че говориш с един артист? — попита. — Понякога правя специални неща с моите жертви. Художествени. Но, разбира се, те приемат знанията и се гордеят с работата ми. Знаеше ли например, че отрязаните глави продължават да виждат наоколо — о, вероятно още двайсетина секунди. Така че когато отсека някоя, аз я вдигам, за да може да види тялото си. Това е екстра, която давам без допълнителна такса. Трябва да призная, че това всеки път ме разсмива. Но защо трябва да запазя за себе си цялата тази забава? Искам да я споделя. Но, разбира се, аз нямам доверие на медиите. Те искат само да печатат всички онези лоши неща за мен. Честно ли е?
Изведнъж Киндерман извика рязко:
— Деймиън!
— Моля те да не крещиш — стрелна го недоволно с поглед Сънлайт. — Тук има болни хора. Спазвай правилата или ще ги накарам да те изхвърлят. Между другото, кой е този Деймиън, който настояваш, че съм аз?
— Не знаеш ли?
— Понякога се чудя.
— За какво се чудиш?
— За цените на сиренето и за това как се оправя татко. Дали вестниците съобщават за тези убийства на Близнаци? Това е важно, лейтенант. Трябва да ги накараш да го направят. Скъпият татко трябва да разбере. В това е смисълът. Това е моят мотив. Толкова се радвам, че си побъбрихме и ми позволи да те убедя.
— Близнаци е мъртъв — каза Киндерман.
Сънлайт го смрази със злобен поглед.
— Аз съм жив — изсъска той. — Продължавам. Признай това или ще те накажа, дебелако.
— Как ще ме накажеш?
Държанието на Сънлайт изведнъж стана дружелюбно.
— Танцуването е забавно — избъбри той. — Можеш ли да танцуваш?
— Ако ти си Близнаци, докажи го — настоя Киндерман.
— Пак? Боже, дадох ти всяко шибано доказателство, от което се нуждаеше — ядоса се Сънлайт. Очите му грееха с гняв и жлъч.
— Не би могъл да убиеш свещениците и момчето.
— Направих го.
— Как се казваше момчето?
— Кинтри, малкото черно копеленце.
— Как успя да излезеш оттук и да го извършиш?
— Те ме пускат — каза Сънлайт.
— Какво!
— Те ме пускат. Свалят ми усмирителната риза, отварят вратата и ме изпращат навън да бродя по света. Всичките доктори и сестри. Всички те са на моя страна. Понякога им нося пица или новия брой на Уошингтън поуст. Друг път само ме карат да пея. Аз пея добре. — Той отметна глава и запя с безупречен тон и висок фалцет. Изпий ме с твоите очи. Изпя я цялата. Киндерман отново усети страх в душата си.