— Добре, дайте ми сега тази ръка. — Сестрата се върна с някакви медикаменти. Киндерман протегна ръка, а тя започна да я налага с марля, после я бинтова.
— Много мило от ваша страна — благодари ѝ той.
— Няма нищо.
— Когато ви казах, че мистър Сънлайт е припаднал, вие казахте пак — започна Киндерман.
— Така ли?
— Да.
— Ами ставало е и преди.
Детективът трепна от напрежението, което почувства в ръката си.
— Ето какво става, като удряте хората — рече укорително сестрата.
— Колко често е изпадал в безсъзнание преди?
— Ами всъщност само тази седмица. Мисля, че първият път беше в неделя.
— Неделя?
— Да, така мисля — кимна Спенсър. — И още веднъж на следващия ден. Ако искате точния час, ще проверя в картона.
— Не, не, не, не още. Друг път? — попита той.
— Ами… — Сестра Спенсър погледна сконфузено. — Към четири часа в сряда през нощта. Искам да кажа, когато открихме… — Тя спря и погледна смутено.
— Всичко е наред — вдигна ръка Киндерман. — Много сте чувствителна. Благодаря ви за това. Междувременно, когато това стане, какво представлява — нормален сън?
— Съвсем не — отговори Спенсър, отрязвайки бинта. Залепи края. — Автономната му система се забавя почти до нищо: сърцебиене, температура, дишане. Като зимен сън. Но при мозъчната му дейност е точно обратното. Ускорява се като луда.
Киндерман я гледаше мълчаливо.
— Това означава ли нещо? — попита го Спенсър.
— Някой споменавал ли е пред Сънлайт какво е станало с отец Дайър?
— Не знам. Аз не съм.
— А доктор Темпъл?
— Не знам.
— Той прекарва ли много време при Сънлайт? Лекува ли го?
— Имате предвид Темпъл?
— Да, Темпъл.
— Да, така мисля. Предполагам, че го смята за предизвикателство.
— Хипнотизира ли го.
— Да.
— Много често?
— Не знам. Не съм сигурна. Не мога да бъда сигурна.
— И кога за последен път видяхте Темпъл да прави това, бихте ли била така любезна да ми отговорите?
— В сряда през нощта.
— В колко часа?
— Към три. Аз бях поела смяната на едно момиче, което е в отпуск. Раздвижете си пръстите.
Киндерман размърда подутата си ръка.
— Добре ли се чувствате? — попита тя. — Не е ли много стегнато?
— Не, добре е, мис. Благодаря ви. Благодаря ви, че си поговорихте с мен. — Стана. — Още нещо — додаде той. — Бихте ли запазила разговора ни в тайна?
— Разбира се. А също и счупения нос.
— Той добре ли е сега — Сънлайт?
Тя кимна.
— Точно сега му правят ЕЕГ.
— Ще ме известите ли, ако резултатите са както обикновено?
— Да. Лейтенант?
— Да?
— Всичко това е много странно — рече тя.
Киндерман я погледна мълчаливо. После каза:
— Благодаря ви. — И излезе от офиса. Пое бързо по коридорите и намери офиса на Темпъл. Вратата беше затворена. Той вдигна бинтованата си ръка, за да почука, но се сети за раната и почука с другата ръка.
Чу Темпъл да казва:
— Влез.
И Киндерман влезе.
— О, вие ли сте — посрещна го Темпъл.
Седеше зад бюрото си, бялата му лекарска манта бе изцапана с пепел. Навлажни с език края на една пурета. Посочи към стола.
— Седнете. Какъв е проблемът? Хей, какво е станало с ръката ви?
— Малка драскотина — отвърна му нехайно детективът. После се отпусна на стола.
— Голяма драскотина — поправи го Темпъл. — Е, какво мога да направя за вас, лейтенант?
— Имате право да запазите мълчание — поде Киндерман, говорейки със смразяващ, равен тон. — Ако се откажете от правото си да запазите мълчание, всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право да говорите с адвокат и адвокатът ви да присъства на разпита. Ако желаете, но не можете да си позволите адвокат, той ще ви бъде назначен безплатно преди началото на разпита. Разбирате ли всяко едно от тези права, които ви изложих?
Темпъл изглеждаше смаян.
— За какво говорите, по дяволите?
— Зададох ви въпрос — сопна се Киндерман. — Отговорете.
— Да.
— Разбирате ли правата си?
Психиатърът изглеждаше уплашен.
— Да, разбирам — отрони тихо той.
— Мистър Сънлайт от отделението за тежките умствени разстройства, докторе — лекувал ли сте го?
— Да.
— Лично ли?
— Да.