— Използвахте ли хипноза?
— Да.
— Колко често?
— Може би веднъж-два пъти седмично.
— В продължение на колко време?
— Няколко години.
— И с каква цел?
— Просто исках да го накарам да говори, най-напред, а после исках да разбера кой е.
— И разбрахте ли?
— Не.
— Така ли?
— Да.
Киндерман го погледна със стоманено мълчание. Психиатърът повдигна стола си.
— Ами той казва, че е убиецът Близнаци — изтърси Темпъл. — Това е лудост.
— Защо?
— Ами… Близнаци е мъртъв.
— Докторе, не е ли вярно, че посредством хипноза вие сте втълпил на мистър Сънлайт убеждението, че той е Близнаци?
Лицето на психиатъра почервеня. Той поклати енергично глава:
— Не.
— Не сте?
— Не, не съм.
— Разказахте ли на мистър Сънлайт за начина, по който е бил убит отец Дайър?
— Не.
— Казахте ли му името и чина ми?
— Не.
— Вие ли фалшифицирахте тъй нареченото нареждане за освобождаване на Мартина Ласло?
Темпъл погледна мълчаливо, изчерви се, после рече едва чуто:
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Доктор Темпъл, не е ли вярно, че сте работил с екипа за залавяне на Близнаци в Сан Франциско като техен главен консултант психиатър по този случай?
Темпъл изглеждаше поразен.
— Вярно ли е, или не? — попита грубо Киндерман.
Психиатърът отговори:
— Да. — Със слаб, дрезгав глас.
— Мистър Сънлайт има специфична информация, известна само на екипа, работил по залавянето на Близнаци, за убийството на една жена на име Карен Джейкъбс, убита от Близнаци през шейсет и осма. Вие ли дадохте на мистър Сънлайт тази информация?
— Не.
— Не сте?
— Не, не съм. Кълна се!
— Не е ли вярно, че посредством хипноза сте втълпил на мъжа в дванадесета килия убеждението, че той е убиецът Близнаци?
— Вече казах. Не!
— Искате ли да промените нещо от показанията си?
— Да.
— Какво?
— За нареждането — едва чуто рече Темпъл.
Детективът сложи ръка на ухото си.
— Нареждането — повиши глас Темпъл.
— Вие ли го фалшифицирахте?
— Да.
— За да създадете неприятности на доктор Амфортас?
— Да.
— За да ме накарате да го заподозра?
— Не. Не беше това.
— Какво беше тогава?
— Аз не го харесвам.
— Защо?
Темпъл като че ли се поколеба. Най-накрая отговори:
— Държанието му.
— Държанието му?
— Това високомерие — поясни Темпъл.
— И заради това вие фалшифицирахте нареждането, така ли, докторе?
Темпъл се втренчи.
— Когато в сряда разговарях с вас за отец Дайър, аз описах автентичния М.О. на Близнаци. Вие не направихте никакъв коментар. Защо? Защо скрихте миналото си, докторе?
— Не съм го крил?
— Защо не го споделихте?
— Бях уплашен.
— Какво?
— Боях се. Бях сигурен, че ще ме заподозрете.
— Придобихте известност със случая на Близнаци и оттогава потънахте в неизвестност. Не е ли вярно, че имате интерес да възкресите убийствата на Близнаци?
— Не.
Киндерман прониза очите му със смъртоносен, мрачен, непремигващ поглед. Той нито каза нещо, нито се помръдна. Накрая лицето на Темпъл пребледня и той попита с разтреперан глас:
— Няма да ме арестувате, нали?
— Силната неприязън — каза твърдо детективът — не е причина за арест. Вие сте ужасен, непочтен човек, доктор Темпъл, но единственото ограничение, което ви налагам за момента, е да стоите надалеч от мистър Сънлайт. Няма да го лекувате и няма да влизате в килията му до второ нареждане. И не ми се мяркайте пред очите — завърши рязко Киндерман.
Изправи се и излезе от офиса на Темпъл, затръшвайки вратата след себе си.
През по-голямата част от останалия следобед Киндерман броди из отделението за сериозни душевни разстройства, очаквайки човекът от дванадесета килия да дойде в съзнание. Чака напразно. Към пет и половина излезе от болницата. Павираните улици бяха лъскави от дъжда, когато той зави на О стрийт и тръгна по Тридесет и шеста към къщичката на Амфортас. Натисна звънеца и почука няколко пъти. Никой не отговори и той си тръгна. Тръгна по О стрийт и влезе през портала на университета. Отиде до офиса на отец Райли. Малката приемна беше празна; секретарката не седеше зад бюрото си. Киндерман си поглеждаше часовника, когато чу приятния глас на отец Райли, който го викаше от вътрешния офис.
— Аз съм тук, приятелю. Влезте.