Фигурата седеше наведена във въздуха, все едно че беше седнала и имитираше съвършено позата на Амфортас. Облечена в същите сини дънки и син пуловер, тя го наблюдаваше със същото удивление.
Амфортас се облегна назад; тя направи същото. Амфортас изрече:
— Здравей! — Тя откликна:
— Здравей!
Амфортас усети как пулсът му се ускорява. Двойникът бе често докладвана халюцинация при сериозните мозъчни увреждания, но да гледаш в тези очи и в това лице, беше зловещо и обезпокояващо, почти страшно. Амфортас затвори очи и започна да диша дълбоко, а пулсът му бавно започна да възвръща нормалния си ритъм. Дали двойникът ще бъде там, когато отворя отново очи? — помисли си той. Погледна. Беше там. Сега Амфортас прояви интерес. Никой невролог не беше виждал двойника. Сведенията за поведението му бяха неясни и противоречиви. Клиническият интерес го завладя. Той вдигна крака и ги протегна. Двойникът направи същото. Той си свали краката. Двойникът го последва. После Амфортас започна да кръстосва и оправя краката си, опитвайки се да го прави ненадейно и непланирано, но двойникът изпълняваше движенията едновременно с него без никакво забавяне или промяна.
Амфортас спря и се замисли за момент. После вдигна касетофона в ръка. Когато двойникът имитира действието му, ръката му беше празна, извита във въздуха. Амфортас се учуди защо заблудата спря внезапно, когато трябваше да бъде включен и касетофонът. Все пак двойникът имаше дрехи. Не можа да измисли някакво обяснение.
Амфортас погледна надолу към обувките на двойника. Същите като неговите — Найк на сини и бели ленти. Той погледна към краката си и ги изви навътре, уверявайки се, че не вижда дали двойникът го имитира. Дали щеше да го имитира, ако той не наблюдаваше действията му? Вдигна поглед към краката на двойника. Те вече бяха извити. Амфортас се чудеше какво още да опита, когато забеляза, че краят на лявата връзка на обувката на двойника е изцапан с мастило или по-скоро е протрит. Когато погледна своята обувка, той видя, че неговата връзка е същата. Помисли си, че досега не знаеше за това петно. Как успя да го види върху връзката на двойника? Реши, че вероятно подсъзнанието му е знаело.
Амфортас вдигна поглед към очите на двойника. Те бяха измъчени и пламнали. Амфортас се наведе по-наблизо; помисли си, че вижда светлината на лампата, отразена в очите му. Как е възможно? — учуди се неврологът. И отново изпита безпокойство. Двойникът го наблюдаваше съсредоточено. Амфортас чу гласове, които се носеха от улицата; после заглъхнаха, спусна се тишина и той си помисли, че чува биенето на сърцето си, когато изведнъж двойникът се хвана за слепоочието и въздъхна болезнено; Амфортас не можеше да различи действията на двойника от своите собствени, защото нажежените клещи се стегнаха в мозъка му. Изправи се нестабилно, а касетофонът и касетите тупнаха на пода. Амфортас залитна слепешката към стълбите, прекатурвайки масичката и лампата. Стенейки, той залитна нагоре към спалнята си, отвори аптечката на леглото и потърси пипнешком лекарството и спринцовката. Болката беше непоносима. Строполи се на ръба на леглото и напълни спринцовката с треперещи ръце. Едва виждаше. Заби иглата през плата на панталона си и вкара в бедрото си дванадесетте милиграма стероид. Направи го толкова бързо, че лекарството удари мускула му като чук; но скоро усети облекчение на болката в главата си, спокойствие и яснота на мисълта. Издиша продължително и накъсано и остави спринцовката за еднократна употреба да се плъзне от пръстите му и да тупне на пода. Тя се търколи и спря в стената.
Когато Амфортас вдигна поглед, той видя пред себе си двойника. Седеше във въздуха и го гледаше спокойно в очите. Амфортас видя усмивка на устните му, неговата собствена усмивка.
— Загубих ти следите — изрекоха двамата в съвършен синхрон. Амфортас усети замайване. — Можеш ли да пееш? — попитаха те; после затананикаха заедно едно адажио от симфонията на Рахманинов в до. Когато спряха, те се разсмяха весело. — Каква добра компания си — казаха те. Амфортас вдигна поглед към нощното шкафче, към зелено-бялата керамична фигурка на патенцето. Вдигна я и я задържа нежно, докато очите му се плъзгаха по нея и се изпълваха със спомени.
— Купих това за Ан още когато се срещахме — каза той. — От Мама Леоне в Ню Йорк. Храната беше ужасна, но патенцето беше голям хит. Ан много обичаше това налудничаво мъниче. — Погледна към двойника. И двамата се усмихнаха нежно. — Тя каза, че е романтично — промълвиха Амфортас и двойникът. — Като онези цветя в Бора Бора. Каза, че ги е нарисувала като картина в сърцето си.