Амфортас усети смесица от съмнение и вълнение. В двойника имаше нещо реално, дъх на живот, който не беше неговият собствен живот.
— Защо не ми докажеш, че не халюцинирам — подкани го той.
Двойникът погледна озадачено.
— Да го докажа?
— Да.
— Как?
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Не мога да остана вечно тук — каза двойникът.
— Някакъв факт, който не знам и който мога да проверя.
— Знаеше ли тази историйка за Ноел Кауърд?
— Аз съм я измислил. Тя не е факт.
— Ти си съвсем ненаситен — промърмори двойникът. — Смяташ ли, че имаш толкова ум да я измислиш?
— Подсъзнанието ми има — уточни Амфортас.
— Още веднъж си близо до истината — отбеляза двойникът. — Твоето подсъзнание е другата ти душа. Но не точно по начина, който предполагаш.
— Моля те, обясни това.
— Превантивно — каза двойникът.
— Какво?
— Това е факт, който ти не знаеш. Просто ми хрумна. Превантивно. Това е дума. Чух я от Ноел. Ето. Доволен ли си?
— Знам латинския корен на думата.
— Това е абсолютно влудяващо, даже непоносимо — разсърди се двойникът. — Отказвам се. Ти халюцинираш. Предполагам, че сега ще ми кажеш, че не си извършил тези убийства. Говорим за факти, които не знаеш, старче.
Амфортас замръзна. Двойникът се втренчи лукаво в него.
— Виждам, че не отричащ.
Езикът на невролога надебеля.
— Какви убийства? — изломоти той.
— Ти знаеш. Свещениците. Онова момче.
— Не. — Амфортас поклати глава.
— О, не упорствай. Да, знам, ти не го осъзнаваш. Все още. — Двойникът сви рамене. — Ти знаеше. Ти знаеше.
— Нямам нищо общо е онези убийства.
Двойникът погледна сърдито и подозрително. Изправи се на дивана.
— О, предполагам, че сега ще обвиниш мен. Добре, но аз нямам тяло, така че това ме отписва. Освен това ние не се бъркаме. Разбираш ли? Ти и твоят гняв извършихте онези убийства. Да, твоят гняв към Бога, който ти отне Ан. Погледни го в очите. Това е причината, поради която си позволяваш да умреш. Това е твоята вина. Между другото, това е глупава идея. Страхливците се измъкват така. Това е преждевременно.
Амфортас погледна към керамичната фигурка. Стискаше я в ръце и клатеше глава.
— Искам да бъда с Ан — прошепна той.
— Тя не е там.
Амфортас вдигна поглед.
— Виждам, че привлякох вниманието ти — каза двойникът. Облегна се назад в дивана. — Да, ти умираш, защото искаш да отидеш при Ан. Е, сега няма да споря за това. Ти си твърде упорит. Но това е безсмислено. Ан се премести в друго крило. С цялата тази кръв в душата си аз се съмнявам дали някога ще я настигнеш. Ужасно съжалявам, че ти казвам това, но не съм дошъл тук да ти пълня главата с лъжи. Не мога да си го позволя. И така си имам достатъчно неприятности.
— Къде е Ан? — Сърцето на невролога биеше по-бързо, болката приближаваше, той вече я усещаше.
— Ан я лекуват — каза двойникът. — Както всички нас. — Изведнъж погледна лукаво. — Знаеш ли откъде идвам?
Амфортас обърна глава и погледна вцепенен към касетофона в ъгъла, после отново към двойника.
— Удивително. Завой в историята на учението. Да, ти си чувал гласа ми и преди — на твоите касетки. Аз съм оттам. Искаш ли да узнаеш всичко за това?
Амфортас бе хипнотизиран. Кимна.
— Боя се, че не мога да ти кажа — усмихна се двойникът. — Съжалявам. Има правила и наредби. Нека просто да кажем, че това е едно място на преход. Колкото до Ан, както ти казах преди, тя си отиде. Това е много добре. Ти беше длъжен да разбереш за нея и за Темпъл.
Неврологът затаи дъх и ококори очи. Биенето в главата му се усилваше, болката ставаше все по-осезателна и настойчива.
— Какво имаш предвид? — попита с разтреперан глас.
Двойникът сви рамене и погледна встрани.
— Искаш ли да чуеш една хубава дефиниция на ревността? Това е чувството, което изпитваш, когато някой, когото мразиш абсолютно, си прекарва чудесно без теб. В това трябва да има някаква истина. Помисли си.
— Ти не си истински — избъбра Амфортас е пресипнал глас. Зрението му се замъгляваше. Тялото на двойника се нагъваше върху дивана.