— Ало?… О, здрасти, тате… Разбира се. Ето ти мама. — Тя подаде слушалката на майка си. Мери я взе, а Джули се върна към четенето.
— Здрасти, миличък. Ще си дойдеш ли за обяд? — Мери се заслуша за малко. — О, наистина ли? — възкликна тя. — Защо така? — послуша още малко. Накрая каза: — Разбира се, скъпи, щом казваш. Между другото, ще обядваш ли, или не? — Заслуша се. — Добре, скъпи. Ще запазя храната топла. Но побързай. Липсваш ми. — Затвори телефона и се върна към хляба, който печеше.
— Nu? — попита майка ѝ?
— Нищо — отговори Мери. — Една сестра ще дойде с някаква пратка.
Телефонът звънна отново.
— Сега ще го отменят — промърмори майката на Мери.
Джули скочи отново да вдигне телефона, но майка ѝ махна да се върне на мястото си.
— Не, не го вдигай — каза тя. — Баща ти иска линията да остане свободна. Ако се обади, ще даде сигнал — две позвънявания.
Киндерман стоеше в приемната на неврологията, а тревогата му нарастваше след всяко позвъняване, останало без отговор. Притискаше нервно слушалката до ухото си. Някой да отговори! Отговорете! — молеше се яростно той. Остави телефона да звъни още цяла минута, затръшна слушалката и хукна към стълбището. Даже не си помисли да чака асансьора.
Запъхтян, той пристигна във фоайето и изтича на улицата, останал без дъх. Побягна към една Полицейска кола, влезе и затръшна вратата. Полицай с каска седеше зад волана.
— Фоксхол стрийт две-нула-седем-осемнайсет и побързай! — нареди задъхано Киндерман. — Сирената! Не спазвай правилника! Бързо, бързо!
Потеглиха с изсвирване на гуми, полицейската сирена зави пронизително, скоро препускаха по Резервоар роуд, а после по Фоксхол — към къщата на Киндерман. Детективът се молеше със затворени очи по време на цялото лудешко препускане. Когато полицейската кола закова, той отвори очи. Бяха спрели в неговата алея.
— Заобиколи! Задната врата! — заповяда на полицая, който скочи от колата и хукна, изваждайки от кобура чипоносия си револвер. Киндерман се измъкна от колата, измъкна си пистолета и бръкна в джоба си да извади ключовете за къщата, докато тичаше към вратата. Тъкмо се опитваше да пъхне ключа в ключалката с трепереща ръка, когато вратата се отвори.
Джули погледна към пистолета и извика към вътрешността на къщата:
— Мамо, татко се прибра! — В следващата секунда Мери се появи на прага. Тя погледна към пистолета, а после изгледа сурово Киндерман.
— Шаранът вече е мъртъв. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Мери.
Киндерман свали пистолета и тръгна бързо напред, прегръщайки Джули.
— Слава Богу! — прошепна той.
Появи се майката на Мери.
— Отзад има един щурмуващ кавалерист — съобщи тя. — Започва се. Какво да му кажа?
— Бил, искам обяснение — настоя Мери.
Детективът целуна Джули по бузата и прибра пистолета в джоба си.
— Аз съм луд. Това е всичко. Това е цялото обяснение.
— Просто му казах, че сме Фебре — изсумтя майката на Мери. Върна се в къщата. Телефонът звънна и Джули изтича в дневната да го вдигне.
Киндерман влезе в къщата и тръгна към задната врата.
— Ще кажа на полицая — извика той през рамо.
— Какво ще му кажеш? — настоя Мери. Тръгна след него през кухнята. — Бил, какво става тук? Ще ми кажеш ли, моля те…
Киндерман замръзна. Видя пазарска торба до стената на прага към кухнята. Изтича напред да я вземе, когато чу старчески, напевен женски глас в кухнята:
— Здравей. — Киндерман извади веднага пистолета, влезе в кухнята и го насочи към масата, където седеше стара жена в сестринска униформа и го гледаше с празен поглед.
— Бил! — изкрещя Мери.
— О, скъпа, толкова съм уморена — каза жената. Мери сложи ръце върху рамото на Киндерман и го принуди да смъкне оръжието.
— Не искам никакви оръжия в тази къща, чуваш ли ме?
Полицаят нахълта в кухнята с изваден и насочен револвер.
— Свали този револвер! — изкрещя Мери.
— Може ли по тихо, моля? — извика Джули от дневната. — Говоря по телефона!
Полицаят погледна към Киндерман.
— Лейтенант?
Очите на детектива не се откъсваха от жената. На лицето ѝ бяха изписани объркване и умора.
— Свали го, Франк — въздъхна Киндерман. — Всичко е наред. Връщай се. Върни се в болницата.
— Разбрано, сър. — Полицаят прибра револвера в кобура и излезе.
— Колко души за обяд? — попита майката на Мери. — Вече трябва да знам.