— Ами аз бях толкова ужасяващо мъртъв — изохка той. — Това не ми харесваше. На теб би ли ти харесало? Разстройващо е. Да, почувствах се много нещастен. Нали знаеш — понесен по течението. Оставаше ми да свърша толкова работа, а си нямах тяло. Не беше честно. Но тогава дойде — е, един приятел. Знаеш. Един от тях. Той мислеше, че работата ми трябва да продължи. Но в това тяло. Всъщност именно в това тяло.
Детективът бе хипнотизиран. Попита:
— Защо?
Сънлайт сви рамене.
— Нека да го наречем злоба. Отмъщение. Шегичка. Мисля, че беше определен проблем във връзка със заклинателството, в който отец Карас бе участник и… е… изгони определени заинтересовани страни от тялото на едно дете. Заинтересованите страни не бяха доволни, меко казано. Не, не бяха доволни. — За момент погледът на Сънлайт стана далечен и призрачен. Потрепери, после отново погледна към Киндерман. — Значи, той си мислеше за тази лудория като за начин да се върне: с това набожно, героично тяло като инструмент за… — Сънлайт сви рамене. — Е, ти знаеш. За моята работа. Моят приятел ми съчувстваше много. Заведе ме при нашия общ приятел отец Карас. Боя се, че той не беше много добре по онова време. Умираше. В умирающ статус, както казват. Така че когато той се изплъзна навън, моят услужлив приятел ме вмъкна вътре. Срещнахме се за малко, само веднъж и толкова. Е, разбира се, настъпи малко объркване край стълбите, когато медицинският екип от линейката обяви, че Карас е мъртъв. Е, той беше мъртъв, от техническа гледна точка. Имам предвид в духовния смисъл. Той беше вън. Но аз бях вътре. Вярно, малко травматизиран. И как не? Мозъкът му приличаше на желе. Липса на кислород. Нещастие. Не е лесно да си мъртъв. Но няма значение. Аз Се справих. Да, максимум усилия, които поне ме измъкнаха от онзи ковчег. И накрая малко палячовщина и комично облекчение, когато онзи стар брат Фейн ме видя да излизам. Това помогна. Да, това са усмивките, които понякога поддържат хода ни, парченцата неочаквана радост. Но след това за известно време бях доста сломен. Време? Дванайсет години. Толкова много увреждания на мозъчните клетки, нали разбираш. Толкова много изгубени. Но мозъкът притежава забележителни сили, лейтенант. Питай своя приятел, добрия доктор Амфортас. О… Не, предполагам, че аз ще трябва да го попитам вместо теб.
Сънлайт замълча за известно време.
— Никаква реакция от публиката… — промърмори най-накрая той. — Вярвате ли ми, лейтенант?
— Не.
Подигравката изчезна и Сънлайт изглеждаше поразен. За миг лицето му се сбръчка в израз на безпомощност.
— Така ли? — попита той с разтреперан глас.
— Така.
Очите на Сънлайт гледаха умолително и уплашено.
— Томи казва, че няма да ми прости, докато ти не узнаеш истината — проплака той.
— Каква истина?
Сънлайт се обърна настрани. Каза мрачно:
— Те ще ме накажат за това. Сякаш се взираше в някакъв далечен ужас.
— Каква истина? — попита го отново детективът.
Сънлайт потрепери и погледна отново към Киндерман. Цялото му лице излъчваше настойчива молба.
— Аз не съм Карас — прошепна дрезгаво той. — Томи иска ти да знаеш това. Аз не съм Карас! Моля те, повярвай ми. Ако не ми повярваш, Томи казва, че няма да си тръгне. Просто ще остане тук. Не мога да оставя брат си сам. Моля те, помогни ми. Не мога да тръгна без брат си!
Киндерман присви вежди озадачено. Наведе глава на една страна.
— Закъде да тръгнеш?
— Толкова съм уморен. Вече нямам нужда да оставам. Искам да продължа. Твоят приятел Карас няма нищо общо с убийствата. — Когато Сънлайт се наведе напред, Киндерман се смая от отчаянието в очите му. — Кажи на Томи, че ми вярваш! — умоляваше го той. — Кажи му!
Киндерман затаи дъх. Изпита усещане за нещо важно, което не можеше да обясни. Какво беше то? Защо изпитваше това чувство? Нима вярваше в думите на Сънлайт? Няма значение, реши той. Знаеше, че трябва да го каже.
— Вярвам ти — изрече решително.
Сънлайт се отпусна назад към стената и очите му се извъртяха нагоре, когато от устата му се чуха заекващите звуци, другият глас:
— Аз те об-б-б-б-б-бичам, Д-д-д-д-джими. — Очите на Сънлайт натежаха, налегна го дрямка и главата му увисна върху гърдите. После очите му се затвориха.
Киндерман стана бързо от стола. Разтревожен, той отиде бързо до леглото и наведе ухо към устата, на Сънлайт. Но Сънлайт не каза нищо повече. Киндерман се втурна към звънеца, после излезе бързо в коридора. Погледна Аткинс в очите и промърмори: