— Сам я избрах — похвали се Аткинс.
— И аз така си помислих.
— Бих могъл да кажа нещо за шапката ви — усмихна се Аткинс.
— Недей. — Киндерман се наведе да погледне по-отблизо, с очи като сонди. — Имах един приятел от училище, който стана трапист71 — каза той, — монах за единадесет години. През цялото време правеше сирене, после береше грозде, макар че постоянно се молеше за хората, облечени в костюми. После напусна манастира и знаеш ли какво си купи? Първото нещо? Чифт обувки за двеста долара. Мокасини с малки пискюлчета отгоре и с по едно ново пени отстрани, лъскави и крещящи. Не ти ли се гади? Чакай. Не съм свършил. Обувките бяха лилави, Аткинс. С цвят на лавандула. Разбираш ли ме или както обикновено говоря на някое дърво?
— Разбирам — кимна Аткинс, въпреки че тонът му не издаваше нищо.
— По-добре си остани в морската пехота.
— Ще пропуснем началото на филма.
— Да, може да ни видят — отбеляза мрачно Киндерман.
Влязоха в киното и заеха местата си. Филмът беше Джунга Дин, а после следваше Третият човек. В края на Джунга Дин, когато Дин стоеше на върха на златния храм и издаваше колебливи предупредителни звуци с ловджийския си рог, след като куршумите на бандитите го бяха улучили, една жена на задния ред се разкикоти, а Киндерман се обърна и я изгледа свирепо. Жлъчният поглед не постигна никакъв ефект, а когато Киндерман се обърна към Аткинс, за да му каже, че трябва да се преместят, той видя, че сержантът плаче. Детективът се разтопи от удоволствие. Остана на мястото си, доволен от света, и самият той заплака, когато, като фон на погребението на Дин, Пуснаха шотландската песен Толкова отдавна.
— Какъв филм — въздъхна той. — Такава schmaltz. Обичам го.
Когато свърши и вторият филм, те станаха и излязоха на претъпканата и знойна улица пред киното.
— Хайде сега да идем и да си вземем малко nosh — предложи нетърпеливо Киндерман. В този ден никой не работеше. — Искам да чуя как мина меденият ти месец, Аткинс, както и нещо ново за гардероба ти. Изпитвам някаква нужда да се подготвя за бъдещето. Къде да отидем? В Гробниците? Не, не, чакай. Имам идея. — Мислеше си за Дайър. Хвана сержанта под ръка и го поведе. — Ела. Знам едно абсолютно подходящо място.
Скоро след това седяха в Бялата кула, душеха мазнината от хамбургерите и обсъждаха филмите, които току-що бяха гледали. Бяха единствените клиенти. Барманът стоеше до грила с гръб към тях. Беше висок и силен а лицето му, имаше мършав, недодялан вид. Бялата му униформа и шапка бяха опръскани с мазнина.
— Нали разбираш, ние говорим за злото в този свят и за това откъде идва то — каза Киндерман. — Но как обясняваме всичко добро? Ако не сме нищо друго, освен молекули, ние винаги ще мислим за себе си. Как тогава винаги се появяват хора като Джунга Дин, хора, които отдават живота си за другите? И после даже Хари Лайм — обяви оживено той, — Хари Лайм, който е пълна противоположност, зъл човек, даже той си има добрите страни в онази сцена с виенското колело. — Говореше за Третият човек. — В онази част, където говори за швейцарците и за това как след толкова векове мир най-великият продукт, който са ни дали до днес, е часовникът с кукувицата. Това е вярно, Аткинс. Да. Той има право. Вероятно светът не може да прогресира без angst. Между другото, в момента работя върху едно убийство при грабеж на П стрийт. Стана миналата седмица. Утре трябва да се заемем с него.
Барманът се обърна и ги погледна мълчаливо и строго, после се върна при бургерите си, подравнявайки дъната на дузината малки, квадратни хлебчета. Киндерман го наблюдаваше как слага по резенче туршия върху всяко хлебче, а очите му се изпълваха с копнеж.
— Не може ли да им сложите малко повече туршия, моля?
— Многото туршия ще ги развали — изръмжа барманът. Гласът му бе като на старшина от единичното обучение, дебел и груб. Сложи капачетата на хлебчетата. — Ако искате континентална кухня, вървете в Бю Риваж. Там имат всякакви шикозни боклуци.
Клепачите на Киндерман клюмнаха.
— Ще платя допълнително.
Барманът се обърна и постави по шест бургера в картонена чиния пред всеки от тях. Лицето и очите му бяха каменни.
— Ами за пиене? — попита той. .
— Малко бучиниш72 — поръча Киндерман.
— Свършили сме го — осведоми глухо барманът. — Не се ебавай с мен, човече. Гърбът ме боли. Е, к’во искате за пиене?
— Еспресо — каза Аткинс.
71
Трапист — член на монашески орден в Нормандия, който следва строго правилата на бенедиктинците. — Б.пр.