Барманът погледна към сержанта.
— Какво беше това, професоре?
— Две пепси — каза бързо Киндерман, притискайки ръката на Аткинс.
Дъхът на бармана подхвана един косъм в ноздрата му. Той ги погледна свирепо и се обърна да донесе питиетата.
— Всеки нафукан задник от М стрийт идва тук — промърмори той.
Влезе група студенти и скоро заведението се оживи от смеха и бърборенето им. Киндерман плати бургерите и питиетата и каза:
— Писна ми да седя. — Стана и Аткинс го последва. Занесоха храната си до мястото за правостоящи край стената. Киндерман отхапа от бургера си и започна да дъвче. — Хари Лайм беше прав — отбеляза той. — От бъркотията се получава поема — този бургер.
Аткинс кимна в съгласие и продължи да дъвче доволно.
— Всичко това е част от моята теория — изрече доволно Киндерман.
— Лейтенант? — Аткинс вдигна показалеца си, спря да дъвче и преглътна. Извади бяла салфетка, изтри си устните и наведе лице към лицето на Киндерман; гълчавата в заведението се беше усилила. — Бихте ли ми направил една услуга, лейтенант?
— На вашите услуги, мистър Чипс. Сега ям и поради това съм сърдечен. Нека да видя молбата ви. Законно ли е подпечатана?
— Бихте ли ми обяснил вашата теория?
— Невъзможно, Аткинс. Ще ме затвориш под домашен арест.
— Не можете ли да ми разкажете?
— Абсолютно не. — Киндерман отхапа още веднъж от бургера, прокара го с глътка пепси и се обърна към сержанта. — Но щом настояваш. Настояваш ли?
— Да.
— И аз така си помислих. Първо свали вратовръзката.
Аткинс се усмихна. Развърза вратовръзката и я свали.
— Добре — кимна Киндерман. — Не бих могъл да разкажа това на някой напълно непознат. То е толкова огромно. Толкова невероятно. — Очите му блестяха. — Запознат си с Братя Карамазови, нали? — осведоми се той.
— Не, не съм — излъга Аткинс. Искаше да поддържа щедрото настроение на детектива.
— Трима братя — поде Киндерман, — Димитрий, Иван и Альоша. Димитрий е тялото на човека, Иван представлява ума му, а Альоша е сърцето. И накрая — в самия край — Альоша завежда няколко много малки момчета в гробището, на гроба на техния съученик Илюша. Навремето те се отнасяли много гадно с този Илюша, защото… ами той бил странен, няма съмнение в това. Но по-късно, когато умрял, те разбрали защо се е държал така и колко истински смел и любящ е бил. И сега Альоша — той между другото е монах, той произнася реч пред момчетата край гроба и главното, което им казва, е, че когато те пораснат и се срещнат със злото по света, винаги трябва да се връщат назад и да си спомнят този ден, да си спомнят добротата на своето детство, Аткинс; добротата, която е основата във всеки от тях; добротата, която не е била развалена. Само един добър спомен в сърцата им, казва той, може да спаси тяхната вяра в добротата на света. Какво е основното? — Очите на детектива се извъртяха нагоре и връхчетата на пръстите му докоснаха устните му, които вече се усмихваха в очакване. Погледна към Аткинс. — Да, аз го имам! Може би този единствен спомен може да ни предпази от злото, а ние ще се замислим и ще кажем: Да, тогава аз бях добър, смел и честен. После Альоша им казва нещо, което е жизненоважно. Първо и над всичко бъдете добри, казва той: И момчетата — те всички го обичат — те всички крещят: Ура за Карамазов! — Киндерман усети, че се задушава. — Винаги плача, когато си помисля за това — призна той. — Толкова е красиво, Аткинс. Толкова вълнуващо…
Студентите си вземаха пликовете с хамбургери и Киндерман ги наблюдаваше как излизат.
— Сигурно това е имал предвид Христос — замисли се той, — когато е казал, не трябва да станем като деца, преди да влезем в Царството Небесно. Не знам. Може би е така. — Погледна как барманът слага още хлебчета върху грила, подготвяйки се за следващия наплив, как после сяда на стола и се зачита във вестника си. Киндерман отново се обърна към Аткинс. — Не знам как да кажа това — продължи той. — Имам предвид онази налудничава, невероятна част. Но нищо друго няма смисъл, нищо друго не може да обясни нещата, Аткинс. Нищо. Убеден съм, че това е истината. Но да се върнем за момент към Карамазов. Главното, което казва Альоша, е Бъдете добри. Докато не направим това, еволюцията няма да се състои; ние няма да стигнем там — заключи Киндерман.
— Къде? — попита Аткинс.
Сега Бялата кула беше утихнала. Чуваше се само цвърченето от грила и шумоленето на вестника. Погледът на Киндерман бе твърд и спокоен.