— Къде се нами…
Никой не го остави да довърши фразата. Всички се приближихме до него, за да му обясним положението, в което е попаднал. Когато осъзна същността на нещата, въпреки че все още се намираше под действието на наркотика, реагира като човек, изправен пред полудяване.
— На двайсет и седем години съм! Как се оказах на това злополучно място?
Скочи от леглото и залитайки, започна да обикаля залата, сякаш търсеше някакъв изход от нея. Ние го следвахме — малцината, които все още бяхме в състояние да се движим, — така както овцете следват овчаря, решил да се опита да убие вълка.
Изведнъж забеляза тъмните успоредни линии на пода и започна ожесточено да ги удря въпреки предупреждението ни, че нищо няма да спечели. Но Гейб не ни обърна внимание и продължи действията си, всеки път с все по-голяма сила, докато шумът привлече вниманието на един от роботите, който се разхождаше по коридора. Той се приближи до вратата и попита какво се е случило.
— Това, което се случи — гневно отвърна Гейб. — Работата е, че нещо сте сбъркали с мен.
Роботът спря пред него. Въпреки че лицето му беше лишено от израз, изглеждаше, че го гледа накриво. Ние го бяхме кръстили доктор Домо и може би това имаше някакъв ефект — розовото отражение в лявото му око изглеждаше по-интензивно от това в дясното.
— Казвам се Гейб Дитрик. Счетоводител съм и живея на улица „Мюрдикей“ 545, в Ембридж.
Чу се характерният металически шум, който винаги предхождаше думите на роботите. След това доктрор Домо попита:
— Нуждаете ли се от легло?
Всички помислихме, че Гейб възнамерява да стовари юмрука си върху робота, който го гледаше накриво. Вероятно щеше да стори това, ако Кю не беше надал предупредителен вик, привличайки вниманието на Гейб.
— Вечерята ще бъде сервирана след два часа — произнесе доктор Домо. — Това ли искате да научите?
— Искам да изляза оттук.
— Да не би да умирате? — попита роботът.
— Как да умирам, когато съм само на двайсет и седем години? — отвърна Гейб с глас, който сякаш напомняше, че старците около него приличат на стари папируси, готови да се разсипят на прах. Мисля, че се почувствахме засегнати от тона, с който той отговори на робота.
— Желаете ли легло? — отново попита доктор Домо и сякаш изглеждаше притеснен.
Роботите от този вид бяха програмирани да отговарят на седемстотин различни въпроси: „Искате ли да ми дадете легло? Ще ми донесете ли листове хартия? Какво има за вечеря? Изглежда, че чувствам болки, ще ми помогнете ли?“ и така нататък. Но те не бяха програмирани да вникнат в проблема на Гейб.
И той направи това, което възнамеряваше да извърши по-рано. Изхвърли мускулестата си ръка и стомвари юмрука си в лицето на робота. Но ударът не постигна целта си, защото металните болногледачи са програмирани да се защитават от разярени или луди пациенти. За десета от секундата членестоногата ръка на робота се стовари върху Гейб и го събори на пода.
Либи и аз го повдигнахме и го довлякохме до леглото му. След това му направихме компрес със студена вода и с помощта на ленти от риза го привързахме към челото му.
— Къде съм? — попита Гейб, след като дойде на себе си.
Кю се опита да му обясни положението, но после предпочете да замълчи.
— Никога недей да спориш с робот-болногледач — каза Либи, който имаше натрупан опит от първите години на пребиваването си в залата.
Гейб направи усилие да се изправи на леглото. От ужасния удар дясната му буза беше подута, а може би това се дължеше и на падането му на пода, но вече бе станала морава на цвят. Честно казано, съвсем не изглеждаше приятно.
— Добре ли сте? — попита го Кю.
Аз мълчах, защото не съм от тези, на които им харесва да говорят за всичко. Това ми напомни за нещо, което Либи винаги казваше, когато пишех късите си разкази (а после роботите методично ги изгаряха). Обръщайки се към моя милост, той бе свикнал да произнася: „Приятели мои, старият Сем никога не говори много, но ще стане нашият най-добър биограф. Сигурен съм, че ще се справи по-добре от Джонсън.“
Е, както и да е, може би имаше право. Вероятно от това, което съм видял и преживял, ще излезе добра хроника. Даже е възможно времето да ми стигне, за да напиша тази история, както и да добавя много неща, които ще се случат след това. По-точно казано, всичко, свързано с мен, след като целият свят си отиде и ме остави сам. Тишината ми се натрапва, но не желая да я толерирам.
Няколко седмици след случилото се Гейб изглеждаше остарял като всички нас. Толкова, че приличаше на някой от старците в залата, тръгнал да мре. Разправи ни, че до него спял някакъв и една нощ роботите влезли да го отнесат, но сбъркали залата и отнесли друг. Обяснихме му, че греши, тъй като наоколо няма други човешки същества, освен нас самите, но той се разяри и започна да удря вратата. И роботите отново влязоха и отново го биха. Изглежда, че чак след този случай осъзна реалността на ситуацията. Научавайки истината, разбирайки, че никога няма да излезе жив оттук, Гейб се почувства още по-потиснат от нас. И въпреки всичко го прикриваше. Не само това — опитваше се да ни ободрява и успокоява. През цялото време, докато живя с нас в залата на зловещата болница, се стараеше да бъде симпатичен и приятен.