Сега си спомням, че веднъж между Брукмън и Хенлайн избухна ожесточена препирня и Гейб незабавно се намеси, тъй като двамата бяха стигнали до бой. Всичко стана толкова бързо, едва ли не докато премигнеш.
— Сигурен съм, че си ги взел! — изрече Брукмън, тръгвайки заплашително към Хенлайн. — Много скъпо ще ти струва, ако си ги взел! Ти си свиня и крадец!
Хенлайн, ново лице след нас, се изчерви до такава степен, че носът му заприлича на вулкан, готов да изригне, а между ъгълчетата на устните му се появи слюнка, подобна на бяла лава.
— Ти си измамник, Брукмън! — отвърна той още по-разярен. — Защо да ти ги взема? Какво ще направя с тях? Защо трябва да се нуждая от твоите глупави играчки?
— Когато настане време за вечеря и ни донесат ножове, заклевам се, че ще те нарежа на парчета. Засрами се, обрал си другаря по зала.
Всички се обърнахме в леглата, за да наблюдаваме по-добре разигралата се драма. Но заехме, че Брукмън и Хенлайн са добри приятели, и бяхме убедени, че няма да пролеят реки от кръв, а накрая всичко ще се уреди мирно.
Въпреки това Гейб скочи от леглото си така чевръсто и бързо, че ние, старците, останахме учудени и с отворени уста, понеже вече бяхме забравили за способността на младостта. Той раздели двамата приятели и им каза:
— Млъкнете! Нима искате някой робот да ви чуе и да пристигне, за да ви убие?
— Работата е там, че този идиот ме нарече крадец — отвърна Хенлайн, опитвайки се да се измъкне от обсега на опасния юмрук, с който Гейб го заплашваше.
— Какво е станало все пак? — попита Гейб.
— Открадна ми сламките — отвърна Брукмън. — Този проклет крадец ми ги открадна!
— Хайде, Брукмън, успокой се! — каза Гейб. — За какви сламки говориш?
Върху лицето на Брукмън се появи гримаса — също като на малко дете, хванато в някаква пакост. След това, доста засрамен, спря да се кара с Хенлайн и рече:
— Всеки човек иска да притежава нещо свое, изключително негово. Не си ли съгласен?
— Естествено, че съм съгласен, но за какви сламки говориш? Нищо не разбирам.
— Дълго време колекционирах сламките, с които ни дават да пием мляко, а с тях могат да се направят много неща. Например веднъж си направих кукла — същата като тази, която аз и Адела подарихме на дъщеря ни Сара, когато беше малка.
Докато говореше, по бузите на Брукмън се стичаха сълзи. Развълнувани, някой от нас отместиха поглед, но Брукмън продължи да говори:
— Да, почти същата кукла като тази, която подарихме на дъщеря ни Сара. Можеше да си движи краката, да танцува, да подскача, изобщо да върши всичко. И ако вие имате малко въображение, тези сламки могат да представляват много неща. Например личности, които те заобикалят и с които си в сътояние да разговаряш, или пари — всяка сламка да представлява банкнота от пет, десет, включително и хиляда долара. Да, тези сламки са нещо за мен и освен това СА СВОБОДНИ… макар че Адела и Сара…
Тази сцена толкова ме покърти, че ме накара да продължа да наблюдавам бедния Брукмън. С тъмните си ръце, изпъстрени с лунички и релефно изпъкнали вени върху тях, той се опитваше да скрие окъпаното си от сълзи лице. Цялото му тяло се тресеше.
— Открадна ли му сламките? — попита Гейб Хенлайн.
— Аз…
— Да, откраднал си ги! — изрева Гейб яростно и прехапа устни. В този момент приличаше на диво разярено животно.
— Не, не съм ги откраднал! Той ги е скрил! — уплашено отвърна Хенлайн.
— Питам те за последен път — настоя Гейб. — Открадна ли ги?
— Не, той ги е скрил. Винаги има навика да крие всичко, което притежава.
— Върни му ги, чуваш ли?
— Брукмън би трябвало да ги раздели…
— Или ги върни, или ти се заклевам, че ще ти смъкна кожата, а след това ще връча кокалите ти на Брукмън.
Хенлайн нямаше друг избор, освен да ги върне. Гейб прекара остатъка от седмицата с Брукмън. Връчи му всичките сламки, освен това няколко пъти поигра с тях заедно с бедния Брукмън. Хенлайн умря същата седмица, но Гейб не се присъедини към молитвите за утешение на душата му, които някои от нас изричаха. Истината е, че повечето само движеха устните си и мърмореха нещо, което сърцата им не чувстваха.