Но да се върна отново към Гейб. Трябва да отбележа, че той се намираше в състояние на дълбока тъга. Вече казах — не бе щастлив, наистина не беше. Ала притежаваше рядката дарба да сдържа емоциите си и да разсмива хората. Винаги се мъчеше да ни развлича и да си прави лоши шеги с роботите.
Когато те излизаха от залата, след като ни оставяха храната, Гейб се промъкваше зад някой от тях и го препъваше. След това се връщаше, тичайки, и се скриваше.
Тъй като роботите имаха само един крак, веднъж паднали на пода, за тях бе невъзможно да се изправят. Тогава пристигаха други роботи и помагаха на падналия да стане. Програмите им не даваха възможност да разберат причината за странното си падане и те монотонно повтаряха:
— Проклето падане, проклето падане. Бедният Брус, бедният Брус.
Винаги, когато Гейб успяваше да повали някой от проклетите автомати, ние се смеехме.
Никога не разбрахме защо всички роботи си викат един на друг „Брус“. Може би се дължеше на инженера, който ги беше конструирал и им беше дал своето име. Но както и да е, ние много се смеехме.
— Добра работа, Гейб! — казваше някой от нас.
— Ти си съвършен човек! — коментираше друг.
— Това ще ги накара да разберат с кого си имат работа — добавяше трети.
При такива случаи Гейб се усмихваше насмешливо и докато всички се смеехме и коментирахме падането на робота, залата изглеждаше съвсем друга.
Но за Гейб тя оставаше същата.
Никога не беше доволен, дори когато подхвърляхме шеги и се развличахме.
За да го разсеем, го канехме на различни игри. Напразно.
Гейб беше много млад и не споделяше нашия начин на мислене. Най-лошото от всичко беше убедеността ни, че той никога няма да излезе от зловещата зала на тази злополучна болница.
Тогава изведнъж, сякаш като продукт на някаква ужасна нощ, изпълнена с кошмари, ми мина идеята как да си разчистим сметките с роботите.
Ето как стояха нещата:
Беше някъде около полунощ, а нощта бе черна като криле на гарван. Повечето от нас бяха заспали, останалите също щяхме да спим, ако възглавницата на Либи не беше паднала. Самият той лежеше на пода и тихо подсмърчаше с глава, забита в нея.
Звукът на хлипанията му ни изплаши, никога не бях чувал нещо подобно. Стори ни се твърде странно, че той плаче, защото от дълги години живееше в залата, беше от най-старите ветерани и би трябвало да се примири с празния си тъжен живот. Освен това беше човек, закален в житейските несгоди, и затова ни се стори още по-странно да плаче. Бе пристигнал от квартала Харлем, а да имаш бели родители и да живееш в Харлем означаваше само едно: бедност. Беше получил образование в най-съмнителните места на Ню Йорк и от ранна възраст се беше научил да се защитава от лошите хора, които искали да се възползват от него. На тринайсет години имал първия си сексуален опит с жена на трийсет и пет. Сетне работил по доковете, изпълнявайки най-тежката работа, и винаги изхарчвал парите си за жени или хазартни игри. Колкото и страдания да беше понесъл, все пак ни изглеждаше странно, че плаче.
Виждайки го в такова състояние на мен щяха да ми потекат сълзите.
Гейб пръв отиде при бедния Либи. Седна на ръба на леглото му, постави едната си ръка върху рамото му, а с другата го погали по косата, после го попита:
— Какво ти става, Либи?
Той не отговори, а продължи да хлипа някак си тъжно и безнадеждно — все по-силно и по-силно. Всички помислихме, че ако не престане да плаче, ще получи кръвоизлив в гърлото.
Гейб продължи да го гали по косата и нежно да му говори.
— За Бога, Гейб, за Бога! — произнесе Либи между хлипанията.
— Какво ти става, Либи? — повтори Гейб. — Кажи ми го!
— Умирам. Никога не вярвах, че часът ми ще дойде.
Чутото вътрешно ме разтърси. Ако той умреше, аз също щях да умра. Бяхме неразделни приятели. След това щяха да ни отнесат до пещите на крематориума и да изгорят телата ни — едното заедно с другото. „Господи, Боже мой, не отнасяй Либи! Моля те, не го отнасяй!“
— Хайде, Либи — рече му Гейб, — престани с тези неща. Здрав си като бик и съм сигурен, че ще доживееш до сто и петдесет години.
— Не, Гейб, няма да доживея…
Той млъкна, опитвайки се да спре сълзите, които се стичаха по бузите му.
— Но какво ти става? Чувстваш ли някаква болка?
— Не. Още не.
— Тогава защо мислиш, че ще умреш?
— Не мога да уринирам, Гейб. Съвсем не мога…
Въпреки тъмнината ние различавахме проснатото на пода крехко тяло на нашия другар Либи, или Бъртран Либърхед, притиснал ръце към гърдите си.
— Откога се намираш в такова състояние?