— Боже Господи! Боже мой, ще се спукам! Опитах се да пия вода, но…
Гейб притисна Либи до гърдите си, сякаш за да го зарази със силата и твърдостта на собствената си младост. След това нежно започна да го поклаща — като майка, която люлее бебе в собствената си прегръдка. Междувременно плачът на Либи утихна.
— Случвало ли ти се е някога да общуваш с добро момиче? — попита го Гейб.
— Какво? Не те разбирам.
— Момиче. Добро момиче. Такова, което да върви и да се поклаща като стройна тръстика, а дъхът му мирише на ягоди и тялото му излъчва приятна топлина. Момиче с нежни ръце и красиви крака.
— Мисля, че да — отвърна Либи и почти престана да подсмърча. — Веднъж имах такова момиче в Бостън, беше италианка. Имаше красива черна коса, не боядисана, а очите й пламтяха като червени горящи въглени. Щеше да се омъжи за мен.
— Обичаше ли те?
— Да. Какъв глупак бях! Обичах я и същевременно не си давах сметка за чувствата ми към нея. Направих голяма грешка.
— Всички извършваме грешки — отвърна Гейб. — Аз също имах едно момиче, казваше се Бернадет. Името й изглеждаше като взето назаем, но беше съвсем нейно. Колко зелени бяха очите й!
— Беше ли красива?
— Толкова, колкото първият пролетен ден, когато знаеш, че снегът си е отишъл и очакваш отнякъде да пристигне червеношийка, за да свие гнездо под стряхата на прозореца ти. Да, беше много красива.
— Съжалявам, че не си се оженил за нея, Гейб.
— Либи, някога бил ли си на купон със скъпи питиета и хубави жени?
— Да — отвърна той и сълзите отново се появиха в очите му. — Няколко пъти, но не често. Изпих толкова, че не знаех къде се намирам.
— И на мен ми се е случвало — рече Гейб. — И също в Ню Йорк. Така се напих, че дори да ме бяха дамгосали като говедо, нямаше да ме събудят.
Либи започна да се смее, но смехът му беше окъпан от сълзи и не издаваше радост.
— Ходил ли си на много места по света? — запита го Гейб. — Би трябвало да си го правил, нали си бил моряк? Не е ли така?
— Да, бил съм в Токио, в Лондон и в Австралия, навсякъде по две седмици. Освен това във всеки от петдесет и шесте щата на САЩ.
— Следователно си видял повече от мен.
Либи не отговори. Последваха мигове, изпълнени с неприятна тишина, след това каза:
— Гейб, не мога да уринирам.
— Сега недей да мислиш за това. Обичал си и си бил обичан. Видял си почти всички краища на света и си се напивал до безсъзнание. Не забравяй това!
Тогава разбрах, че Гейб не се опитва да накара стареца да забрави за своята болест. Напротив, опитваше се да му покаже, че в часа на смъртта трябва да притежава гордост, която да ни позволи да вдигнем глава с достойнство, че животът ни не е минал напразно и нито е бил като празна чаша, нито като пресъхнало русло на река.
Мисля, че Либи успя да вникне в това, което Гейб се мъчеше да го накара да разбере.
— Но, Гейб — рече той, — не искам да умирам!
— Никой не иска, Либи. Нито аз, нито Сем.
— Боли ме, че трябва да умра!
— Ти каза, че нищо не те боли.
— Физическата болка никога не ме е плашила.
— Сега как се чувстваш?
— Сякаш кръвта ми намалява и приближавам до фаталния край. О, Гейб, кръвта ми! Старец съм и на това място се чувствам като разкъсан. Толкова години не съм виждал небе, жени, вестници! Имам усещането, че всичките ми вътрешни органи кървят, а червата ми се подуват и са готови да експлодират.
Гейб стана от леглото и седна до него на пода.
— Хайде, Либи, направи усилие.
— Не искам, предпочитам да кървя.
— Направи го заради мен — настоя Гейб. — Хайде, може пък и да успееш.
Той му помогна да стане и го настани в инвалидната количка, която стоеше до леглото.
— Давай, Либи, направи усилие!
— Света Богородице, как ме боли!
— Добре де, опитай. Направи го, без да бързаш. Бавно и внимателно.
Полумракът изглеждаше ужасяващ.
— Гейб, аз съм… НЕ МОГА!
Либи плачеше и трепереше конвулсивно. Изведнъж бясно затика инвалидната количка към края на залата, удари я в стената и тя изхвърли бедния старец на твърдия под. Гейб бързо се приближи до него и го запита:
— Либи, Либи, добре ли си?
Либи промърмори нещо неразбираемо.
— Хайде, хайде — рече Гейб, опитвайки се да го успокои. — Скоро ще се почувстваш добре.
— Ще заспя, скоро ще заспя. Смъртта не се различава от съня.
— Така е, приятелю Либи. Всичко е само сън… една сладка почивка.
Либи се съгласи с поглед. Старите му сбръчкани дробове го накараха да се задъхва.
— Гейб, роботите спят през нощта. Не е възможно да се събудят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Гейб, внезапно сменяйки тона.
— Роботите също спят — настоя Либи. — През нощта се зареждат като акумулаторите на колите. Те сами се включват в електрическите контакти. Аз съм човешко същество, не съм като тях. Запомни го, Гейб! Те също спят…