Выбрать главу

— Боже Господи! Боже мой, ще се спукам! Опитах се да пия вода, но…

Гейб притисна Либи до гърдите си, сякаш за да го зарази със силата и твърдостта на собствената си младост. След това нежно започна да го поклаща — като майка, която люлее бебе в собствената си прегръдка. Междувременно плачът на Либи утихна.

— Случвало ли ти се е някога да общуваш с добро момиче? — попита го Гейб.

— Какво? Не те разбирам.

— Момиче. Добро момиче. Такова, което да върви и да се поклаща като стройна тръстика, а дъхът му мирише на ягоди и тялото му излъчва приятна топлина. Момиче с нежни ръце и красиви крака.

— Мисля, че да — отвърна Либи и почти престана да подсмърча. — Веднъж имах такова момиче в Бостън, беше италианка. Имаше красива черна коса, не боядисана, а очите й пламтяха като червени горящи въглени. Щеше да се омъжи за мен.

— Обичаше ли те?

— Да. Какъв глупак бях! Обичах я и същевременно не си давах сметка за чувствата ми към нея. Направих голяма грешка.

— Всички извършваме грешки — отвърна Гейб. — Аз също имах едно момиче, казваше се Бернадет. Името й изглеждаше като взето назаем, но беше съвсем нейно. Колко зелени бяха очите й!

— Беше ли красива?

— Толкова, колкото първият пролетен ден, когато знаеш, че снегът си е отишъл и очакваш отнякъде да пристигне червеношийка, за да свие гнездо под стряхата на прозореца ти. Да, беше много красива.

— Съжалявам, че не си се оженил за нея, Гейб.

— Либи, някога бил ли си на купон със скъпи питиета и хубави жени?

— Да — отвърна той и сълзите отново се появиха в очите му. — Няколко пъти, но не често. Изпих толкова, че не знаех къде се намирам.

— И на мен ми се е случвало — рече Гейб. — И също в Ню Йорк. Така се напих, че дори да ме бяха дамгосали като говедо, нямаше да ме събудят.

Либи започна да се смее, но смехът му беше окъпан от сълзи и не издаваше радост.

— Ходил ли си на много места по света? — запита го Гейб. — Би трябвало да си го правил, нали си бил моряк? Не е ли така?

— Да, бил съм в Токио, в Лондон и в Австралия, навсякъде по две седмици. Освен това във всеки от петдесет и шесте щата на САЩ.

— Следователно си видял повече от мен.

Либи не отговори. Последваха мигове, изпълнени с неприятна тишина, след това каза:

— Гейб, не мога да уринирам.

— Сега недей да мислиш за това. Обичал си и си бил обичан. Видял си почти всички краища на света и си се напивал до безсъзнание. Не забравяй това!

Тогава разбрах, че Гейб не се опитва да накара стареца да забрави за своята болест. Напротив, опитваше се да му покаже, че в часа на смъртта трябва да притежава гордост, която да ни позволи да вдигнем глава с достойнство, че животът ни не е минал напразно и нито е бил като празна чаша, нито като пресъхнало русло на река.

Мисля, че Либи успя да вникне в това, което Гейб се мъчеше да го накара да разбере.

— Но, Гейб — рече той, — не искам да умирам!

— Никой не иска, Либи. Нито аз, нито Сем.

— Боли ме, че трябва да умра!

— Ти каза, че нищо не те боли.

— Физическата болка никога не ме е плашила.

— Сега как се чувстваш?

— Сякаш кръвта ми намалява и приближавам до фаталния край. О, Гейб, кръвта ми! Старец съм и на това място се чувствам като разкъсан. Толкова години не съм виждал небе, жени, вестници! Имам усещането, че всичките ми вътрешни органи кървят, а червата ми се подуват и са готови да експлодират.

Гейб стана от леглото и седна до него на пода.

— Хайде, Либи, направи усилие.

— Не искам, предпочитам да кървя.

— Направи го заради мен — настоя Гейб. — Хайде, може пък и да успееш.

Той му помогна да стане и го настани в инвалидната количка, която стоеше до леглото.

— Давай, Либи, направи усилие!

— Света Богородице, как ме боли!

— Добре де, опитай. Направи го, без да бързаш. Бавно и внимателно.

Полумракът изглеждаше ужасяващ.

— Гейб, аз съм… НЕ МОГА!

Либи плачеше и трепереше конвулсивно. Изведнъж бясно затика инвалидната количка към края на залата, удари я в стената и тя изхвърли бедния старец на твърдия под. Гейб бързо се приближи до него и го запита:

— Либи, Либи, добре ли си?

Либи промърмори нещо неразбираемо.

— Хайде, хайде — рече Гейб, опитвайки се да го успокои. — Скоро ще се почувстваш добре.

— Ще заспя, скоро ще заспя. Смъртта не се различава от съня.

— Така е, приятелю Либи. Всичко е само сън… една сладка почивка.

Либи се съгласи с поглед. Старите му сбръчкани дробове го накараха да се задъхва.

— Гейб, роботите спят през нощта. Не е възможно да се събудят.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гейб, внезапно сменяйки тона.

— Роботите също спят — настоя Либи. — През нощта се зареждат като акумулаторите на колите. Те сами се включват в електрическите контакти. Аз съм човешко същество, не съм като тях. Запомни го, Гейб! Те също спят…