Гейб отнесе старецът на леглото му и след това започна да обикаля из залата, опитвайки се да намери някой контакт по стените.
— Проклети да бъдат тези свине! — възкликна той. — Либи, уверявам те, че няма да умреш! Току-що ми хрумна една чудесна идея — тя ще ни позволи да се измъкнем от този ад. Ще се опитам да изгоря бушоните и останали без ток, роботите няма да бъдат в състояние да заредят батериите си и ще останат неподвижни. МЪРТВИ!
Дочу се пресеклива въздишка като на човек, който агонизира.
— Чуваш ли ме, Либи? — викаше Гейб. — Отговори ми, Либи, отоговори ми!
Но викаше напразно. Либи никога повече нямаше да му отвърне. Беше умрял, проснат върху стария сив чаршав, който покриваше още по-стария дюшек.
Тази тъжна картина, изглежда, още повече възбуди и без това ядосания Гейб.
— Някой от вас има ли парче метал? — рече той, обръщайки се към нас. — Какъвто и да е метал.
Всички ние бяхме свикнали да крием, каквото и да намерехме, независимо дали имаше някаква полза от него. Кю например притежаваше вилица (веднъж в часа за хранене роботите му бяха поставили две вместо една). Аз от своя страна криех от много години една медна жица. Веднъж я бях намерил, когато се бях пъхнал под леглото си, за да се опитам да поправя една от пружините на матрака. Жицата придържаше на място друга пружина.
Първоначално Гейб замалко щеше да бъде убит от токов удар, но после успя да изгори бушоните. Свърза единия край на кабела с пружините на легло №12, което вече не се заемаше от никого, поне от никой жив, а другия с края на вилицата. После я използува като щепсел, пъхна я в розетката на контакта и предизвика късо съединение. Бушоните изгоряха и всичко наоколо потъна в зловеща тъмнина.
Ние веднага се спуснахме да действаме, опитвайки се да разбием вратата и да избягаме. По-здравите я удряха с рамене, докато инвалидите ги ободряваха с виковете си.
За нещастие бяхме забравили нещо много важно: докато основната част от роботите зареждаха батериите си, винаги имаше една група, която стоеше на пост. Може би някъде в дълбочината на съзнанието ни този детайл се беше съхранил, но Либи беше мъртъв, изпънат на легло №12, а мускулестият Гейб със своя ентусиазъм и динамизъм ни беше заразил с горещата жажда да избягаме. Изглежда поради тези причини никой от нас не помисли за дежурните роботи.
Мисля, че Гейб умря бързо или така ми се иска да е било. Падна на пода, обгърнат от пламъци, които изригваха от манипулаторите на мистериозните роботи, и се превърна в карбонизиран опушен труп. Останалите се бореха с всички сили, съвсем неочаквано за техните жалки възможности. От самото начало на битката си счупих крака и останах извън нея. Сега залата изглеждаше напълно затъмнена и няма кой да ми каже нещо.
Единствено продължава да ме интересува писането. Въпреки това от време на време си спомням как Гейб препъваше роботите и ги караше да се търкалят по земята. Също така си мисля и за бедния Либи, сещам се как Гейб го притискаше до гърдите си, сякаш беше бебе в ръцете на майка си. И пиша ли пиша! Веднъж Гейб ми каза, че старците като мен често забравят нещата, дори съвсем скорошни случки. Затова трябва да пиша!
Празните легла скоро ще се заемат от нови хора.
Все пак си мисля, че моята история е чудесна, дори много по-добра от тези, които ни разправяше английският джентълмен.