Выбрать главу

Марино ми поднесе мобилния си телефон и аз видях снимка на млада жена… руса, със слънчев загар, в каки-панталони и зелено непромокаемо яке, надвесена през борда на пожарния катер. В ръката си държеше кука с дълга дръжка, с която теглеше нагоре влакно на въдица, оплетено около шокиращо голямо морско създание, кожесто и тъмно, чиито плавници бяха разтворени почти на широчината на катера. На няколко метра от издадената напред грамадна глава, едва видими под сините вълни, се забелязваха бледи ръце с боядисани нокти и люлееща се във водата дълга бяла коса.

Брайс остави на пода чифт леки, високи до глезена боти с излъскани кожени бомбета и найлонова горна част. Оплака се, че не е могъл да намери чорапи.

— Потърси в шкафчето ми за дрехи долу — казах му аз, докато се навеждах, за да изуя обувките си, а междувременно напомних на Памела Куик: — Това, което не можем да допуснем, е да загубим тялото или да го повредим по някакъв начин. Така че нормално не бих разрешила…

— Можем да спасим животното — прекъсна ме тя и разбрах, че моето разрешение ни най-малко не я интересуваше. — Но трябва да го направим веднага.

По начина, по който го каза, нямах никакво съмнение, че няма да чака нито мен, нито когото и да било друг, и не бих могла да я обвинявам.

— Направете каквото е нужно, разбира се. Но ще ни помогнете, ако някой го документира с видео или снимки — казах й аз, станах от стола си и когато усетих мокета под ходилата си, си спомних, че никога не мога да предвидя какво ще се случи в следващата минута от живота ми. — Опитайте се да не разбутвате влакното и такъмите, доколкото е възможно, и направете нужното да бъдат съхранени на всяка цена.

5

Влязох в асансьора до стаята за почивка, облечена в памучно облекло за работа на открито, с герба на КЦК на блузата и върху якето ми. Марино остави на пода два пластмасови куфара „Пеликан“ и заби палец в бутона за долното ниво.

— Разбрах, че си бил тук цялата нощ — казах аз, а той нетърпеливо отново натисна бутона.

— Имах да оправям разни документи и други неща. Беше по-лесно да остана.

Той мушна големите си ръце в страничните джобове на панталоните си и коремът му увисна над колана. Беше надебелял, но раменете му продължаваха да са внушителни. По всичко личеше, че продължава да вдига тежести в залата на „Сентрал скуеър“, където имаше абонамент, която освен това бе боен клуб, или както там го наричаха, и се посещаваше предимно от полицаи, повечето от които от специалните части.

— По-лесно от какво? — долових лек дъх на пот, примесен с афтършейва му, или може би е пил цялата нощ и е изпразнил кашон мини-черепни орнаменти с водка „Кристална глава“. Не можех да бъда сигурна. — Вчера беше неделя — продължих аз с мек глас. — След като по график не е трябвало да идваш този уикенд, а и току-що си се върнал от командировка, какво по-точно му е било по-лесното? И докато сме на тази тема, от доста време насам не получавам актуализираните графици на дежурствата, така че нямаше как да зная, че и ти поемаш дежурства, което явно правиш…

— Електронният календар е дивотия — прекъсна ме той. — Цялата тази автоматизирана мигновена измислица… Какво не бих дал Луси най-сетне малко да се усмири. Трябва да знаеш онова, което наистина трябва да знаеш, а то е, че някой прави очакваното от него. Под „някой“ имам предвид себе си.

— Не знаех, че шефът на разследването дава дежурства. Това никога не е било наша практика, освен в случаите на криза. Както не е наша практика да сме пожарна команда и да спим на надуваеми легла в очакване камбаната да удари… образно казано.

— Виждам, че някой ме е наклепал. Но вината е нейна. — Той си сложи очилата — „Рей-Бан“ с телени рамки, които носи откакто го помня. Брайс им казва „Смоуки и бандита“.

— Дежурният следовател трябва да бъде буден и готов веднага да поеме обаждане — с равен глас продължих аз, без да му отправям покана за спор, какъвто той въпреки това водеше с мен. — И кое чия вина е?

— Шибаната Луси ме хвана в „Туитър“ и оттогава се почна.

Каза „шибаната Луси“, но аз знаех, че не го мисли. Двамата бяха близки.

— Не мисля, че е справедливо да я обвиняваш за „Туитър“, ако си си туитвал, което за мен е очевидно — изтъкнах аз с все същия равен тон. — И не те е „наклепала“, защото иначе щях да науча за разни неща много по-рано. Каквото и да е казала, то е защото е загрижена за теб, Марино.

— Тя е извън картината и това е така от седмици, а освен това не искам да говоря на тази тема — заяви той, докато продължавахме бавно да се спускаме с асансьора.