— А кой е? — недоумявах аз.
— Шундата, на която туитвах, и повече няма да кажа нищо! Ти наистина ли вярваш, че хората не спят, когато са дежурни? Мога да те уверя, че снощи не съм пропуснал нищо. Всеки път, когато телефонът звъннеше, аз отговарях и реагирах на обаждането. Само че единственото, което заслужаваше някаква реакция, бе падането на някакъв по стълбите и Тоби пое случая… напълно ясен битов инцидент. После го изпратих у дома. Нямаше никакъв смисъл да висим и двамата. Да не говорим, че и той ми лази по нервите… Или не мога да го намеря, където трябва да бъде, или не мога да се отърва от него.
— Просто се опитвам да разбера какво става. Това е всичко. Искам да се уверя, че всичко с теб е наред.
— Че защо да не е? — Той погледна право напред към гладката стоманена стена и светещия знак на най-долния етаж, към който пълзяхме. — И друг път ми се е случвало да имам дребни проблеми.
Нямах представа за какви проблеми или за кого говореше, а и сега не беше моментът да го притискам да ми разказва за някое запознанство по интернет, за каквото подозирам, че неясно намекна. Но трябваше да говоря с него за онова, което можеше да се окаже нарушение на професионалната тайна и конфиденциалност.
— Знаеш ли, питам се защо изобщо си в „Туитър“ или защо Луси би окуражила подобно нещо. Не желая да се ровя в личния ти живот, Марино, но не одобрявам висенето из социалните мрежи, освен ако е с цел научаването на новини и това е единствената причина, поради която аз следвам едно или друго нещо в „Туитър“. Тук нито се занимаваме с маркетинг, нито имаме за цел да споделяме подробности за нашата дейност, а най-малко от всичко искаме да открием приятели точно там.
— В „Туитър“ не се представям като себе си, нито е възможно някой да ме идентифицира. С други думи, никой не вижда името ми, а само „Пичът“…
— „Пичът“?
— Заимствано е от „Великия Лебовски“. Ролята е изиграна от Джеф Бриджес, а аз използвам аватара. Искам да кажа, че няма начин да се разбере как си вадя хляба, освен ако някой не потърси конкретно „Питър Роко Марино“, което не виждам как може да се случи. Аз поне не използвам като теб някой от готовите яйцеглави аватари, което е малоумно.
— Значи се представяш в „Туитър“ чрез снимката на филмова звезда, играеща във филм за боулинг…
— Един от най-добрите филми, правени някога — отбранително заяви той, а асансьорът най-сетне спря и вратите се отвориха.
Марино не ме изчака, нито ми предложи нещо повече като обяснение, просто сграбчи куфарите с инвентара и излезе от кабината, нахлупил бейзболното си кепе върху загарялата си плешива глава, скрит зад старите си очила. Познавах го толкова отдавна, и аз не знаех колко години, сигурно над двайсет. Не беше трудно да разбера кога е засегнат или обиден, макар че този път нещо сякаш ми убягна. Не беше в настроение още при появата си в офиса ми, но изглежда, ставаше нещо друго. Какво, по дяволите, направих този път? Бих искала да знам…
Цялата минала седмица него го нямаше, беше на конференция във Флорида, така че беше невъзможно да съм направила нещо през това време. Преди това Бентън и аз бяхме в Австрия и изведнъж ми хрумна, че може би това е обяснението за киселото настроение на Марино. Разбира се, какво друго…! Двамата с Бентън бяхме с моя помощник-главен патоанатом Люк Зенър във Виена на погребението на леля му. И пак започвах да се ядосвам. Все същото…! Марино с неговата ревност, че Бентън беше по-различен. Мъжете в живота ми ще ме довършат…
Внимавах какво казвам на Марино, понеже имаше хора наоколо. Криминолози, обслужващ персонал и следователи влизаха в сградата откъм задния паркинг, крачеха по широкия коридор без прозорци. Без да си говорим, минахме покрай помещението на комуникационния център и заключената метална врата на голямата механична работилница, след което се намираше лабораторията по одонтология. Всичко в кръглата сграда на КЦК бе разположено в кръг, което на моменти ме объркваше, особено когато се налагаше да упътя някого. Нямаше такова нещо като първи или последен офис вляво или вдясно, както и в средата.
Завихме, минахме покрай залата за аутопсии и рентгена. Гумените ни подметки издаваха специфичен приглушен звук. И ето ни най-сетне в приемната, където се издигаха стени от хладилници и фризери за разложени органични материали, с цифрови дисплеи в горната част на високите им врати. Поздравих персонала, с който се разминахме, и уведомих охранителя — бивш военен полицай, че се очаква пристигането на потенциално деликатен случай.
— Нещо, което може да има отношение към необичайни обстоятелства — казах аз на Рон — добре сложен мургав мъж, който никога не се вълнуваше за нищо отвъд прозореца на кабината си. — Искам да си в течение, в случай че се появят медии или кой знае кой още. Опасявам се да не стане цирк.