— Ясно, мадам.
— Ще ти се обадим, когато разберем какво ще тръгне за насам.
— Разбрано, мадам — отговори ми той. За него аз винаги бях „мадам“ или „шефе“ и имах усещането, че ме харесва, макар никога да не го демонстрираше.
Проверих дневника за завеждане — голяма черна книга — един от малкото документи, които никога не бих разрешила да станат електронни. Видях ситните ръкописни криволици на Марино за тела, постъпили тук след моето пристигане в пет часа сутринта. Подмятането на Луси не беше съвсем истина. Макар да не беше необходимо следовател да реагира на случаи извън работното време, имало е няколко — впрочем четири на брой, — които са изисквали аутопсии. Дежурният следовател е трябвало да реши дали дадено тяло следва да се изпрати за аутопсия, а това е бил Тоби — за случая с травмата в резултат на предполагаемо падане, и Марино — за останалите.
Случаите бяха смърт в местни болници или починали по пътя — две пътни произшествия с летален изход, и предполагаемо самоубийство със свръхдоза наркотик. Посещението на мястото не би било необходимо, освен ако не е поискано от полицията. Марино трябваше да е получил информацията по телефона и аз се обърнах към него, за да го попитам за днешните случаи. Изненадах се, когато на сантиметри от мен видях Люк Зенър, сякаш с Марино бяха разменили местата си или той се бе материализирал от нищото.
Беше в бяла риза, с навити до лактите ръкави, с тясна вратовръзка на червено и черно райе, гуменки и джинси, с куфарчето си в ръка.
— Не исках да те плаша.
— Извинявай, взех те за Марино.
— Току-що го видях в паркинга да избира най-добрия, най-голям и най-мощен джип. Но ти благодаря, че ме взе за него — иронично се усмихна той с топъл поглед. Британският акцент винаги маскираше австрийския му произход. — Ще го приема като комплимент — допълни малко сухо.
Не бях сигурна дали той не харесваше Марино толкова, колкото Марино не харесваше него, но подозирах, че чувствата им са взаимни.
Люк Зенър беше сертифициран сравнително наскоро, само преди три години, а аз го наех този юни, въпреки възраженията на Марино. Талантлив патоанатом-експерт. Люк, освен това беше племенник на моя приятелка, на чието погребение бяхме буквално преди дни — доктор Ана Зенър, психиатър, с която се сближих преди повече от десет година, по времето, когато бях в Ричмънд. Точно тази връзка бе в основата на възраженията на Марино, или поне той така твърдеше, макар по-скоро неприязън да беше причината за откровено нелюбезното му и неотзивчиво поведение към един млад, русокос и синеок лекар, гражданин на света, който по никакъв начин не беше свързан с мен.
— Накъде си тръгнала? Местопрестъпление? Ситуация със специалните сили? Стрелковия полигон? Риалити шоу? — Люк внимателно ме огледа и не пропусна нито сантиметър от мен. — Съдът май ти се размина?
— Имам случай в Бостън с тяло във водите на пристанището. Изваждането може да се окаже трудно заради някакви рибарски такъми или в каквото там е заплетено. Не знам за съда, но вероятно ще трябва да отида и там. Вече май не ни оставят да избираме.
— На мен ли го казваш… — Той се загледа в групата криминолози, отправили се към асансьора, все млади жени, които ни поздравиха срамежливо и го поглъщаха с погледи. — Достатъчно е само да поставиш инициалите си на лист хартия и няма начин да не те призоват. — Вниманието му се задържа върху жените, което ми напомни за обвинението на Марино, че Люк взема каквото пожелае, без значение коя е тя или какво е семейното й положение. — И това ако не е тормоз…
— Понякога да — съгласих се аз.
— Мога да дойда с теб, ако се нуждаеш от помощ. За какъв случай става дума? Удавяне? Да ти напомням ли, че съм лицензиран леководолаз? Можем да се гмурнем двамата. Видимостта в акваторията на пристанището е лоша, а и водата е адски студена. Не може да си сама. Марино не е леководолаз. Ще ми бъде приятно да дойда.
— Не съм много сигурна в момента каква точно е ситуацията, но мисля, че ще се справим — отговорих аз. — На теб ще оставя сутрешната обиколка и разпределението на случаите между лекарите. За което ще ти бъда благодарна.
— Разбира се. Когато имаш време, ще може ли да поговорим за графика на дежурствата или по-точно липсата на такъв?
Отворих вратата за към приемното и го погледнах — будното му лице толкова силно ми напомняше за леля му, намирах го за свръхестествено. Или може би се дължеше на начина, по който ме гледаше, по който се държеше с мен, по който ме караше да се чувствам.