— Има малък проблем — каза той и в първия момент не разбрах за Марино ли говори, или има нещо друго предвид.
„Нещо друго“ беше онова, от което се страхувах. Спомних си за Виена, когато след опелото Люк ни поведе двамата с Бентън по прекрасните алеи на „Централфридхоф“, за да ни покаже гробовете на Брамс, Бетховен и Щраус. Бентън беше недоволен. Усещах това негово състояние като лепкав сняг по лицето си.
— Разбирам и възнамерявам да обсъдя това с него.
Обещавах на Люк да реша проблема с електронния календар и че ако се наложи, ще възложа на Брайс да отговаря за него. Докато говорех, в главата ми се завъртя картината на онова, което се случи.
Беше ужасно. Видимото неудоволствие на Бентън се задейства от такава дреболия като способността на Люк да говори перфектно английски и немски и да бъде загрижен, мил гид въпреки тъжния повод — погребението на леля му, която аз толкова обичах. Люк, единственият й племенник, беше любезен и толкова очарователен, а когато спряхме пред паметника на Моцарт, където хората оставят свещи и цветя, Люк ме прегърна през раменете, за да ми благодари, че съм дошла за погребението на Ана.
Това беше всичко — невинна прегръдка за един кратък, нежен миг. Само че тя се оказа предостатъчна.
След като с Бентън се върнахме в хотела ни на „Рингщрасе“, пихме и се скарахме.
— Замисляш ли се изобщо? — започна да ме напада той. — Май наистина не разбираш, Кей. — Крачеше нервно из стаята, докато се мъчеше да отвори следващата бутилка шампанско. — Да ти го кажа направо, така се започва — каза той, без да ме поглежда. — Племенник на приятелка, а ти се държиш с него, като че ли е член на семейството, даваш му работа и после…? — Той изпи наведнъж половината от съдържанието на чашата си. — Той не е Луси. Но в съзнанието му ти си му единствената леля, както беше Ана, а това някак те прави едва ли не негова майка, също както си де факто майка на Луси, и после…?
— И какво „после“, Бентън? Скачам в леглото с него? Това ли следва логически, ако съм наставник на някои хора и съм де факто тяхна майка?
— Искаш го. Искаш някой по-млад. Така става, когато започнем да остаряваме, винаги става така, защото сме се вкопчили в жизнеността, борим се за нея, искаме си я обратно. Това е проблемът… винаги ще бъде проблем и може само да се влошава. Всички млади мъже те искат, защото си трофей.
— Никога не съм гледала на себе си като на трофей.
— И може би ти е скучно.
— Никога не ми е било скучно с теб, Бентън.
— Не казах „с мен“.
Вървях през боядисаното с епоксидна боя приемно отделение с размерите на малък хангар и през главата ми мина мисълта — тя впрочем ме споходи няколко пъти миналата седмица, — че нито работата ми, нито животът ми бяха скучни, както и това, че никога не ми е било скучно с Бентън. Нямаше как да ми доскучае с такъв интелигентен, елегантен мъж, когото винаги съм намирала за страшно привлекателен, а и невъзможно да бъде притежаван изцяло, у него винаги има някаква малка част, която остава недостъпна.
Но е истина, че забелязвах и други красиви човешки създания. При това забелязвах, когато и те ме забелязваха, а тъй като вече не бях толкова млада, това може би ставаше още по-важно. Но изобщо не беше вярно, че не се замислях над същността на проблема. Замислях се и още как, замислях се достатъчно, за да знам, че за жените е много по-трудно. Трудно в смисъл, който мъжете никога няма да проумеят, затова ми беше неприятно да си спомням как завърши разправията с Бентън — неговото твърдение, че не съм честна пред себе си.
Осъзнавах, че човекът, с когото бих могла да бъда съвършено откровена, е същият, който неволно бе предизвикал самия проблем — Ана Зенър, жената, с която отдавна споделях всичко, която ми бе разказвала истории за племенника й Лука, или Люк, както всички го наричаха. Напуснал Австрия, за да учи в елитно училище в Англия, после Оксфорд, след това Кралския колеж по медицина в Лондон и накрая дошъл в Америка, където специализирал съдебномедицинска патология при главния медицински експерт в Балтимор, в една от най-престижните институции в света. Беше с отлични препоръки, получи толкова много предложения за работа на други места, не ми създаде никакви проблеми и наистина не разбирах как някой може да поставя квалификацията му под съмнение или да смята, че съм го назначила, за да му направя услуга.
Вдигащата се на ролки врата на приемното бе отворена и навън се виждаха плацът и чистото синьо небе. Колите — частни и служебни — без изключение бели, блестяха под есенното слънце. Паркингът бе с ограда с покритие против катерене, над която се виждаха лабораториите от тухли и стъкло, с радари и антени на покрива. На запад бе Харвард, чийто богословски факултет е в съседство с дома ми, само че аз, разбира се, не можех да го видя през барикадата на тъмната ограда, охраняваща света от поверените ми пациенти… до един мъртви.