После изчезна и уебкамерата му бе изключена.
— Знаем ли нещо за личните вещи? Дрехи, бижута, нещо по тялото? — попитах аз Бентън. — В допълнение към якето й, искам да кажа. Или нещо за телефона й?
— Няма телефон — отговори той.
Не споделих с тях казаното от Луси за стария айфон на Ема Шуберт, фалшивите имейл акаунти и прокси сървърите.
— Не мога да разбера какъв е смисълът — каза Хан на Бентън, и тя знаеше.
Може би Бентън бе намерил дискретен начин да подскаже онова, което Луси бе открила практически мигновено и незаконно, но Хан бе открила нужното й. Тя имаше информацията, че видеоклипът от последното пътуване на Ема Шуберт с джет бе заснет със собствения й айфон. Подозирах, че записът бе направен от колега, докато палеонтолозите са отивали към Уапити в рядка за онези места слънчева сутрин. Файлът е бил съвсем невинно създаден, записан и впоследствие видян от чудовището. Той със сигурност бе прегледал всичко в телефона й — същия, който бе използвал, за да заснеме отрязаното ухо, което е трябвало да приемем за нейно.
Същият телефон, от който бе изпратен до мен имейлът с видеоклипа и изображението.
— Получил е каквото е искал — избута назад стола си Бърк. — Той е вън на свобода, нали така? — изглеждаше вбесена. — Чанинг Лот се е облагодетелствал от ставащото и всъщност е единственият, който може да се похвали с това.
Тя стана и отиде до вратата на конферентната зала. Изглеждаше ядосана.
— Той е бил в затвора, когато Пеги Стантън е изчезнала — обърна се към нея Бентън. — Бил е в затвора и когато Ема Шуберт е изчезнала. И определено не е убил нито тях, нито когото и да е било, докато е лежал в килията.
— Престъпленията са внимателно режисирани, за да ни насочат да мислим за сериен убиец. — Бърк говореше на Бентън, а аз и Хан сякаш не съществувахме за нея. — С цел да се прикрие и маскира крайната цел, която се свежда до това да се отърве от жена си и се измъкне безнаказано.
— Бил е заключен. Това е факт — напомни й Бентън.
— Значи някой е правил каквото той му е наредил — отговори Бърк. — Някой се е погрижил трупът на Пеги Стантън да бъде открит в точно определен момент, това се филмира и той бива оправдан. Гений, признавам му го. Удивително е какви неща могат да се купят с пари.
— Този убиец действа сам — заяви Бентън. — Сценариите му са заплетени, вярно е. Но не в такава степен, че ние да си мислим, че става дума за серийни убийства. Защото това си е самата истина — те са си серийни убийства.
— Знаеш ли какво, Бентън? — тя отвори вратата. — Ти невинаги си прав.
38
Исках паста или пица и затова помолих Бентън да спре на връщане към дома ни, което нямало да бъде скоро — предупреди ме той, когато си тръгнахме от КЦК поотделно.
Само ние двамата. Загрижени и замислени. Всеки със задачите си — това бе силата ни заедно и поотделно. Знаех отлично кога дадено нещо бе важно само за мен, но не и за другите.
— Храна — извиках аз към съпруга ми, докато излизах сама с колата от паркинга. — Господи, колко съм гладна…! Умирам от глад. — Проверих огледалото за обратно виждане, а тъмносиният „Форд LTD“ бе точно зад мен.
Следвах извивките на река Чарлз, която ми напомняше за коридорите в нашата овална сграда, отвеждайки ме там, където бях започнала и свършила, където съм била и ще бъда, пак покрай речното пристанище за лодки „ДеВолф“, пак покрай игралната площадка на училището „Море скул“, пак в посока на квартала на Хауърд Рот и през него за „Фейт Хаус“. Тъмносиният форд се бе залепил за мен и аз виждах лицето с тъмни очила в огледалото си.
Наблюдаваше ме, предизвикваше ме. Нахално ме следваше.
— Храна и вино — казах на Бентън по телефона преди съвсем малко, когато още не знаех, че това ще се случи, и бях шокирана.
Бях бясна, а едновременно с това не можех да си обясня защо съм изненадана.
— Ще вечеряме заедно, ще бъдем заедно… само ние — казах аз, самотна, гладна и вече малко поизморена от всичко, а на тъмния хоризонт на мислите ми пламтеше един-единствен въпрос.
Наблюдавах колата зад мен, сърцето ми постепенно се втвърдяваше, сякаш умира и се вкаменява в моето собствено костно легло от емоции. Този път прекали, мислех си аз. Този път наистина прекали и си представих вечеря с Луси, Бентън, Марино. Бях гладна, изнервена и исках да бъда с хора, на които държа, защото другото ми писна, преситих се. Завих надясно по „Ривър стрийт“, а Дъглас Бърк също зави.
Спрях на паркинга на „Райт Ейд“, на пресечката на „Блекстоун“ и „Ривър“, за да й покажа, че знам, че е по петите ми през последните десет минути, че няма да допусна да ме тормози и не се страхувам от нея. Спуснах стъклото на джипа и се озовахме врата до врата, като двама спрели на пътя полицаи-приятели, каквито определено не бяхме.