Бяхме врагове и тя открито ми даваше да го разбера.
— Какво има, Дъглас? — Досега езикът ми не бе се превъртал да й каже Дъг или Дъги.
— Не исках да ти го казвам пред всички. — Очилата й бяха тъмнозелени или сини, слънцето бе ниско, старите сгради на Кеймбридж хвърляха дълги сенки — един късен следобед бе на път да изтече в един от най-късите дни на годината, преди да настъпи бруталната зима на Ню Ингланд. — От професионално уважение не исках да повдигам въпроса пред тях.
— Пред тях? — повторих аз, защото тя не изпитваше професионално уважение към никого, най-малко от всички към мен.
Тъмните й очила ме гледаха неподвижно.
— Да не искаш да кажеш пред Бентън? — предположих аз.
— Знам за племенницата ти. — Тя избута тези думи както се бутат две агресивно настроени животни. Не й отговорих. — Използва уебсайтове, събира информация. — Говореше язвително, мислеше си, че знае как да ме засегне. — Харесвам начина, по който хакерите описват онова, което правят. А това в случая на твоята племенница е разбиване с груба сила на сървърите, които я интересуват, с изключителната цел да възпрепятства правосъдието.
— Груба сила? Питам се кой в действителност прави това — погледнах я аз.
Тя посочи с два пръста тъмните си очила, а след това и мен.
— Наблюдавам — драматично каза тя. — Предай на Луси да не се държи така самоуверено, а ти знай, че си неин съучастник… И за какво? За да открие тя нещо пет минути преди нас? Преди ФБР да успее? Каква ревност…
— Луси не е от ревнивите — опитах се да я върна на пътя на разума и логиката. — Но си мисля, че ти може би си.
— Сигурно е много болезнено да бъдеш изхвърлена от средата, която обитаваш.
— Да, това трябва да е много болезнено — натъртих аз. Дъглас Бърк бе непрекъснато заобиколена от Бентън и такива като него, но бе изхвърлена от тях.
Уволнена бе като негов партньор и той искаше прехвърлянето й на далечно от тук място, като може би дори щеше да намекне неофициално пред когото трябва за нещо повече от това. Специален агент Дъглас Бърк не беше годна да служи. Не трябваше да носи пистолет, не биваше да се допуска да арестува някого и аз максимално дипломатично й подсказвах, че няма да е никак разумно от нейна страна да се залавя с Луси. Би било възможно най-неблагоразумно да се яви в имението й, да се „отбие“ там неканена или дори да опита да я следва, както току-що следваше мен.
— Ти знаеш историята й, затова се надявам да разбереш какво имам предвид — казах аз на Бърк, която най-вероятно знаеше пълния списък на всички огнестрелни оръжия, притежавани от Луси, както и автомата с голям пълнител, регистриран в Масачузетс, за който имаше разрешително да го носи.
— Заплашваш ли ме? — усмихна се тя и в този момент окончателно се убедих, че е психически лабилна и вероятно склонна към насилие.
— Не е в стила ми да заплашвам хора.
— Знаеш ли, аз не се страхувам да разреша случая — каза тя. — За разлика от другите, както изглежда. Не ме е страх и не мога да бъда подкупена.
Загрижена бях за нея и за безопасността й. Но се безпокоях и за другите.
— Не съм уплашена, нито съм по какъвто и да е било начин повлияна от парите или политическите връзки на някого — продължи да ме убеждава тя. — Не спя с федерални съдии и мастити адвокати, не съм толкова глупава да повярвам, че някой в затвора няма хора отвън, изпълняващи каквото им каже. На нищожна цена — половин година зад решетките, за да се отървеш от съпруга, която ненавиждаш.
— И ти знаеш това? Известно ти е, че я е ненавиждал? Откъде го научи? — престанах да споря с човек, забравил какво означава логично мислене.
— Просто ме интересува защо го защитаваш. Очевидно е защо защитаваш племенницата си, но защо и Чанинг Лот, за Бога?
— Трябва да спреш това — не й отговорих, защото нямаше смисъл да говорим с аргументи.
— Какво ти е обещал?
— Трябва да спреш, преди нещата да са отишли твърде далече.
— Дойде да те види, нали така? — каза тя. — Е, не е ли ясно? Какво ти разказа той, Кей? За изчезналото куче? Колко изплашена е била жена му и така нататък, подкрепяйки невинността си. Докато твоята племенница разбива защитни стени, а ти се опитваш да ме изгониш от града и да ме унищожиш? И си вярваш, че това може да стане?
— Не искам да те унищожавам. — Предупредих я, че ще има сериозни проблеми, ако продължи да ме следва и да прави обвинителни изявления, както и че аз бях тази, която се чувства застрашена. — Върни се в офиса — казах й аз, защото имах силно предчувствие какво възнамеряваше да направи. Помнех всяка дума на Бентън за нея, поведението й в присъствието на Луси, но се въздържах да го кажа.