Обяснението не беше само в псевдоефедрина или каквито там лекарства вземаше. То бе в това, което Дъглас Бърк искаше да докаже и тя нямаше да ме чуе, защото бе неспособна.
— Той се чувства толкова по-добре с мен. — Говореше за Бентън, разбира се.
Най-сложният случай в живота на Дъглас Бърк не бе банков обир или поредица от серийни убийства, а престъплението на собственото й съществуване. Нямах представа какво се е случило с нея, когато е била малка. Но и не ме интересуваше.
— Той вероятно също го съзнава — каза тя през отворения прозорец на служебната си кола. — Жалко е, че нямаш представа какво е най-добре за него. Опитът ти да ме саботираш с нищо няма да помогне на пародията на твоя брак.
— Върни се в офиса и поговори с някого. — Внимавах да не я провокирам. — Кажи му, което каза и на мен, сподели с някого, може би с твоя пряк началник, Джим ли беше. — Казах й го спокойно, почти любезно. — Но на всяка цена трябва да поговориш с някого.
Тя се нуждаеше от помощ, но нямаше да я получи. Имах силна интуиция какво ще направи и когато тръгнах с колата към средната част на Кеймбридж, се обадих на Бентън.
— Мисля, че ще се изправи срещу Чанинг Лот — оставих му аз гласова поща, защото той не ми отговори. — Тя е преминала границата и някой трябва да се намеси. Някой трябва незабавно да я спре, за да я предпази от самата нея.
Спрях пред „Старбъкс“ за кафе — двойно, чисто, сякаш то щеше да ми помогне да събера мислите си, сякаш кофеинът можеше да ме успокои. Останах в колата няколко минути и пак се опитах да се свържа с Бентън. После му изпратих есемес, за да съм сигурна, че все някак ще получи съобщението ми, че спешно се налага да се вземат мерки, преди Дъглас Бърк да направи нещо глупаво, опасно и вероятно непоправимо. Тя беше нестабилна, обсебена и въоръжена. Хвърлих недоизпитото кафе в кошчето и потеглих, колебаейки се дали да предупредя Луси. Накрая реших да не й се обаждам. Не бях сигурна какво може да направи тя.
Слънцето беше под тъмния хоризонт, когато стигнах във „Фейт Хаус“ — тухлен комплекс, спретнат и относително нов, с красиви цветни лехи и дървета. Сребрист джип точно напускаше, когато завих в алеята. В паркинга имаше съвсем малко коли — подозирах, че повечето от постоянно пребиваващите в този старчески дом вече не шофират. Влязох в уютно фоайе, застлано със син мокет, обзаведено със сини мебели и украсено с копринени цветя, репродукции в американски стил и афиши по стените, напомнящи ми за чековете на Пеги Стантън.
На рецепцията дежуреше възпълна жена с кестенява коса и очила с дебели лещи.
— Кого сте дошли да видите? — с радостна усмивка ме посрещна тя.
Попитах я дали управителят на дома е тук. Обясних й, че знам, че работното време е свършило, но все пак ми трябва някой от администрацията, с когото се налага да говоря. Подчертах, че е важно.
— Не мисля, че госпожа Хойт си е тръгнала. Имаше съвещание до късно. — Администраторката вдигна телефона, за да провери, и аз забелязах есенната композиция от цветя на масичката зад нея — бургундско червени азиатски лилии, виолетов лизиантус, оранжеви рози и жълти дъбови листа.
Букет без картичка. Някой, може би тази администраторка, бе залепила на вазата стикер с напечатан надпис „Фейт Хаус“, на който с ръка бе написано име с номер на стая, които не можех да разчета от моето място. Но различих Има р. ден.
— Синди? Някой иска да те види. Съжалявам… — погледна ме жената: — Как се казвате?
Обясни ми как да стигна до кабинета в дъното на дълъг коридор. Минах покрай ярко осветена трапезария, където живеещите тук довършваха вечерята си, някои от тях в инвалидни колички, други с проходилки и бастуни, подпрени на масите. Салонът за красота беше вече затворен, в музикалната зала някой свиреше на пиано, а пред библиотеката бе спряна количка за почистване. Забелязах кашон с фабрично нагънати чували за боклук, по сто в кашон, точно от същия вид, който открих в къщата на Хауърд Рот.
Стигнах до кабинета на управителя и почуках на отворената врата. Госпожа Хойт, млада и в напреднала бременност, вече обличаше палтото си. Представих й се, здрависахме се и тя не скри изненадата си.
— Да, познах ви по име, когато Бети ми се обади — каза ми тя. — Роднини ли имате тук? Вчера ви видях по новините. Голямата костенурка на пожарния катер и после бедната жена. С какво мога да ви помогна? Роднина тук…? — повтори тя и приседна на бюрото си облечена. — Или може би искате да разгледате „Фейт Хаус“?