Жасмин! Жасмин! Къде си! Ела!
39
Бях отвлечена от пирати.
Намирах се в кораб с метален корпус, застлан с мокет. Той летеше по вълните на силен прибой. Студено и клаустрофобично, бях гроги и ме боли. Исках да спя.
Не заспивай.
Гадеше ми се, имах световъртеж. Стомахът ми се надигаше, сякаш искаше да се качи в гърлото ми, а междувременно се питах дали ме бяха ударили по главата и това ли бе начинът да попадна тук, в трюма на стар кораб. По гръб, омотана в рибарска мрежа… на път да повърна. В стомаха ми нямаше нищо и не желаех тези сухи спазми, а и в никакъв случай не биваше да започвам да повръщам неудържимо. Едва ли бяха разбрали, че съм дошла в съзнание… Фокусирах се последователно върху всяка част на тялото ми и не можех да разбера със сигурност дали съм ранена. Не чувствах конкретна болка, само главата ми пулсираше.
— Събуди ли се? — чух висок мъжки глас.
Чувала го бях и преди.
Не отговорих, а главата ми малко се проясни. Бях в кола. Отзад, в товарното отделение, осветявано периодично от фаровете на насрещно движещите се коли, заобиколена от кубични форми зад предните седалки, за да бъда скрита.
Накарай го да си помисли, че си мъртва.
— Трябва да си се събудила.
Напрегнах се да се сетя за името му. Усетих пълна липса на съпричастност. Без душа. Празен. Емоционална дупка.
— Не се преструвай — каза той.
Прави се на мъртва.
— Това няма да те спаси.
Погледнах дрехите, в които съм облечена. Рипсените панталони, едроплетения пуловер, дебелото яке заради ниската температура.
Допрях краката си един до друг… боси и студени, ледени. Натиснах ги в мрежата и усетих с тях съпротивлението на нещо твърдо и квадратно. Напълно тъмно бе, но чувах шума от трафика. Макар да не помнех какво точно се беше случило, започвах да се досещам. После реших, че сънувам.
Това е лош сън. Трябва да се събудя. Ужасен сън… добре си.
Поех дълбоко дъх и се задавих от надигащото се в гърлото ми. Главата ми започна болезнено да пулсира и схванах, че съм будна. Наистина бях будна, следователно това наистина се случваше. Не трябваше да изпадам в паника. Натиснах твърдия квадратен предмет с босите си ходила и той, какъвто и да бе, едва се премести. Усетих, че бе пластмасов.
Куфарче за обработка на местопрестъпления.
Той говореше високо от шофьорската седалка, питаше ме дали съм будна, но аз отново не му отговорих и вече знаех кой е.
— Вече не се налага да разбереш кой е — каза Ал Голбрайт и по звука и силата на гласа му разбрах, че продължава да извива глава, за да погледне назад, към мен.
Движенията ми не бяха толкова забележими, а цялата задна част на джипа бе променена — ставаше товарно отделение чрез свалянето на облегалките на задните седалки. Опитах се да си представя какво има тук. Трудно ми беше не само да мисля, но и да дишам. Ръцете ми бяха свободни. Не беше завързал крайниците ми, бе омотал мрежата около мен, при това доста плътно, и изведнъж си представих как в нея се оплитат разни същества, като… огромната кожеста костенурка. Спомних си какво ми разказаха — те се натъкват на вертикални въжета, изплашват се, започват да се въртят безконтролно, сами се омотават и след това се удавят.
Без паника. Дишай бавно и дълбоко.
Телефонът ми го нямаше, беше го взел. А също и чантата ми, освен ако не бяха някъде на паважа пред „Фейт Хаус“, където ги е зарязал.
Не би го направил.
Ръцете ми бяха притиснати в гръдния ми кош и аз ги размърдах, пробих с пръсти през мрежата и осъзнах, че това бе същата онази мрежа, която използвахме, за да закрепим оборудването си при транспорт. Напипах възлите на опъващите въжета и се опитах да ги разхлабя, но не успях. Пръстите ми бяха схванати и студени, треперех, зъбите ми всеки момент щяха да затракат. Заповядах си да се успокоя.
— Трябва вече да си се свестила — обади се пак той. — Не ти дадох чак толкова много. Винаги съм се питал дали надушват какво следва. Сладката миризма на целувката на смъртта…
Не си спомнях абсолютно нищо, но знаех какво е направил. Вероятно държеше бутилката в колата си, в сребристия джип, за да му е под ръка, когато неудържимо му се прииска. Комплектът му за убийства.
Кучи син!
— Разбира се, хората реагират индивидуално — каза той. — Това е опасността, но и умението. Твърде много и шоуто приключва преди да е започнало, както се случи с жената в Канада, при която прекалих, защото шофирах дълго.