По звука от пътното покритие, по което се движехме, и по промяната в оборотите на двигателя разбрах, че минавахме през тунел.
— Главата й беше в скута ми и знаех, че ще се бори, ако парцалът не ми е под ръка. Само че… в един момент престана да идва на себе си. Така и не успях да й кажа онова, което трябваше да чуе. Такава глупост… Пълна безсмислица, не чу нито дума. Нито дума!
Размърдах пръсти през мрежата и напипах грапавата пластмасова повърхност на друго куфарче.
— Нищо не разбра. Извади ключовете, отвори вратата в пороя… последното й съзнателно действие. Какъв провал. Истински провал след всичките ми неприятности, така че трябваше по някакъв начин да компенсирам. Искам да кажа, че не исках всичко да остане напълно безполезно. Затова поне го направих интересно. Всичко е в правилния избор на момент, а аз знам да чакам. Но някои неща не могат да бъдат предотвратени. Ето, сама виждаш какво става, когато се намесят хора…
За нищо на света не можех да се сетя кое от куфарчетата беше това.
— Как разбра, че е рожденият ден на мама? А може и да не си разбрала. Отиде ли да я видиш? Вероятно не. Не че има някакво значение — тя не може да говори.
Опитвах се да си спомня как точно бяха подредени куфарчетата отзад.
— Трябва да признаеш, че го направих интересно, като ти изпратих онези неща. Видя ли какво стана?
Каза го с горчивина.
— По-добре е шефът ти да не е в затвора… освен, разбира се, ако не си го вкарал ти там. Но планът не предвиждаше друг краен резултат. Трябва да го знаеш, както и че донякъде това се дължи на теб. Никога не съм възнамерявал да се измъкне с такава победа. Трябваше да изгние зад решетките. Беше идеалният момент да се привлече вниманието на всички и жалко, много жалко, че няма да изгние в шибаната килия, която няма да може да обзаведе комфортно с всичките си пари.
Трябва да бе разместил нещата тук отзад, за да освободи място за мен.
— Признавам, че в началото бях малко гнуслив. Не говоря за отвратителния стар скелет, с който те показаха по всички новини. Толкова добра самарянка… Учеше мама да прави колажи и да се занимава с други тъпотии, но не бе достатъчно вежлива с мен, когато отивах там. Отиде си по-рано от онази с костите, а аз не бях така дързък, защото не се налагаше. Имах много време да си говорим, за да може тя да осъзнае колко неправилно постъпва. Говоря за другата, която просто отиде на вятъра. Абсолютен провал…
Не съм сигурна кое от куфарчетата беше. Някои бяха оранжеви, други — черни, но беше много тъмно, за да различа цветове.
— От звука на онова, което минаваше през хрущялите, едва не повърнах. Знаеш ли… ако това не те събуди, значи наистина си мъртва.
Смееше се. Тих, безрадостен смях.
— „Да свириш по слух“, „музикално ухо“… тъпи клишета за ушите. Но ти не се вслуша. Ако беше послушала… Защо Господ е дал уши на хората, ако не слушат с тях?
Не исках да отворя грешното куфарче.
— Е, сега ще трябва да слушаш. Защото няма да имаш избор. Не е ли странно как понякога се извъртат нещата?
Дано не отворя грешното куфарче.
— Хей, не се ли събуди вече? — изкрещя той. — Най-хубавото няма да подушиш. Но ще ти кажа, че мирише малко на озон. Чувала ли си онзи израз… как беше… „Той вдиша всичкия въздух в стаята“. Предстои ти да разбереш, че е възможно.
Исках да е „Пеликан“ — модела, който Марино наричаше „1630“.
— Чуваш ли ме? Събуди се!
Напипах прибиращата се навътре дръжка и това бе добър знак, но ми бе трудно да си спомня със сигурност.
— Добър съм с теб, а ето какво получавам в замяна. Нося ти цветя, държа ти проклетата ръка — продължи да ми говори той, но ми звучеше, като че ли говори на друг човек.
Много, много бавно натиснах дръжката навътре, после преместих пръсти по ръба на куфарчето, напипах другата ключалка и натиснах и нея.
— Предан и перфектен, при това те сложих на най-доброто възможно място, вместо да се изплюя в лицето ти. Знаеш ли какво преживях през всичките онези години, защото ме роди късно и трябваше да ме отглежда онази отвратителна дърта брантия? А аз, аз, проявих милост! Не къде да е, а „Фейт Хаус“. Но от теб нито добрина, нито благодарност! Проклета лицемерка… крайно време е да го признаеш. Е, ще се наложи. Само след малко ще започнеш да се извиняваш!
Дано, дано там няма само ръкавици и защитно облекло!
Размерът изглеждаше правилният. „Пеликан“ — голям сандък с инструменти. Куфарчетата, в които държахме дрехите за еднократна употреба и фолиото за застилане, за да бъдат нещата в тях сухи. Пластмасови сандъци с железни плоски закопчалки, които стърчаха. Сигурна бях. Полагах нечовешки усилия да не откача. Сърцето ми трептеше като на изплашена птичка.