— Ти си безчувствена, коравосърдечна кучка и трябваше да те оставя да умреш, както искаше. Но точно затова не те оставих. С тиква за мозък и растение за тяло… да лежиш или да седиш на стола и да гледаш тъпо. Но вече не можеш да говориш сладкодумните си преструвки, не можеш повече да се правиш на доброжелателка. Оставям те да живееш, понеже ми е приятно да те гледам такава, каквато си в момента. За първи път ми доставя удоволствие да те виждам. Да те заварвам опикана и насрана в леглото. Да виждам как ден след ден погрозняваш все повече, замирисваш все по-гадно и ставаш все по-отвратителна. Е, кой е героят сега?
Вдигнах капака с няколко сантиметра и бръкнах вътре, без да го отварям докрай, защото бе тежък и не исках да вдигам шум. Напипах вътре извивките на уплътняващия дунапрен.
— Ей, знам, че си будна! — изкрещя той и аз замръзнах. — Кажи ми паролата на телефона си!
Бавно вкарах ръка в куфарчето и напипах маркери и телбод. Имаше консумативи за опаковане на веществени доказателства, знаех, че съм попаднала на онова, което ми трябваше. Ръката ми намери малка ножица, извадих я и започнах да режа с нея мрежата. Джипът вече пътуваше доста по-бавно. Видях високите лампи на улично осветление, а в горната част на затъмнените странични стъкла прелитаха счупени прозорци и прогнилата алуминиева дограма на сградите, покрай които минавахме.
С минимални движения на тялото освободих главата и ръцете си от мрежата. После и краката, които бяха замръзнали, на пипане бяха като камъни. Бръкнах отново в куфарчето и потърсих металната дръжка.
— Събуди се!
Пластмаса и стъкло… това бяха кутийки за хапчета и ампули… и стоманената дръжка на тел бода. Караше много бавно по неравния паваж през тъмна, безлюдна част на града, в която имаше стари изоставени складове.
— Знам, че си будна, не ти дадох чак толкова — повтори той. — Ще спра за минутка и ще те извадя, но не опитвай нищо, чуваш ли… безполезно е. Ще поспиш още малко и после ще ти покажа нещо, което не си виждала досега. Мисля, че ще се очароваш.
Намерих опаковка със скалпелни остриета за еднократна употреба.
— Идеалното престъпление — каза той. — И аз го измислих, не ти.
Бавно и тихо отворих опаковката.
— Как да се приспи някой, без това да може да се установи по-късно. От никого… По природосъобразен начин. Ще си заминеш… „зелена“. — Същият тъжен смях. — Всички си отиват зелени. С изключение на… „костеливата“. Много, много жалко. Наистина не се радвах в нейния случай. Не трябваше да става така, казвам ти. Но вината е изцяло твоя. Да започнеш да си завираш носа там, където не ти е работа. Всичко е до момента, а твоето време дойде.
Затворих едно от остриетата в дръжката и се чу леко изщракване. Изтръпнах, че го е чул.
— Какво беше това?
Той внезапно спря колата. Шофьорската врата се отвори.
— Не знам какво си мислиш, че правиш… — каза той и слезе от колата.
Беше чул изщракването. Изведнъж панически осъзнах, че не знам коя врата ще отвори, дали задната врата или тази на багажника. А аз трябваше да действам бързо, понеже той веднага щеше да види, че не съм в мрежата.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?!
Ще замахна към главата му, към шията, лицето, очите, но ще бъде трудно да го видя ясно. Бяхме спрели на много тъмно място, а лампата в колата беше изгасена ръчно. Направил го е, за да може да ме внесе и изнесе незабелязано. В същия момент забелязах, че не бе изгасил двигателя, а сигурно бе оставил и вратата си отворена, защото се чуваше периодичен предупредителен сигнал. Двигателят ръмжеше силно и различно, сякаш държеше крака си на педала на газта, но нямаше как да е така, понеже беше слязъл. Не разбирах съвсем какво чувам, но хванах дръжката на скалпела по начин, по който никога не бях го държала.
Като нож за намушкване, за разсичане.
— Това е частна собственост — каза той, но не говореше на мен.
Седнах и видях много камиони, бели камиони с различна големина и надпис „Кристал Карбон 2“ — емблемата на компанията. В далечината съзрях маркиращи светлини на писти и контролната кула на летище „Лоуган“.
Намирахме се точно от другата страна на залива срещу летището, на полуострова на „Марин индъстриал парк“, където се намираше на сух док плаващата болница на американската флота „Комфорт“. Белият борд с червен кръст гордо се издигаше на фона на нощното небе. Тогава го видях в светлината на фаровете — заслепен, озъбен, ядосан. Държеше малка бутилка и парцал и отстъпваше назад от джипа. Бутилката се разби на земята, после той побягна и парцалът се развя като призрак.