Отворих задната врата и слязох, залитайки. Босите ми ходила бяха безчувствени, а паркингът, на който се намирахме, изведнъж оживя с проблясващите светлини на много коли, които нахлуха с рев. Той бягаше към стара тухлена постройка — сигурно някакъв склад, но в този момент видях как Марино и Луси се нахвърлиха върху него.
Той падна с главата напред, като че ли искаше да се гмурне в асфалта, или може би Луси бе помела краката му изпод него… не знаех. Но Марино го подхвана с крясъци и юмруци. Тогава като от шапката на фокусник изникна млада жена. И пак се запитах дали не сънувам.
40
Тя се материализира иззад бляскащите светлини и тъмнината зад тях, излезе откъм задната част на моя джип, където едва сега видях, че е спряло черно мазерати, чийто мощен двигател боботеше басово. Попита ме добре ли съм и аз я уверих, че съм наред. Хем я познавах, хем не съвсем.
— Ще вземе да го убие. Стига, Марино. Достатъчно. Не че не го разбирам… — тя гледаше в посока към склада, а аз не можех да откъсна поглед от лицето й. — Сигурна ли си, че си добре? Ще те вкараме в круизъра и там ще намеря нещо за краката ти.
Подстригала се бе съвсем късо и косата й така изглеждаше повече руса, отколкото кестенява. Беше все така красива, вече в средата на 30-те, колкото Луси. Когато я видях за последен път, едва беше навършила двайсет. Сложи ръка върху раменете ми и ме придружи до колата на Мачадо. Той изскочи от нея. Седнах на задната седалка, оставих вратата широко разтворена и започнах да масажирам ходилата си.
— Надявам се някой да ми обясни какво става — казах аз на Джанет.
Може би бяха изминали петнайсет години от последната ни среща, когато тя и Луси живееха в един апартамент във Вашингтон, окръг Колумбия. Луси тогава беше в БАТО, а Джанет във ФБР. Винаги съм я харесвала. Беше им добре заедно, никога след това не видях Луси толкова спокойна и щастлива.
— Забелязвам, че нямаш под ръка пистолет, а и не се опитваш да арестуваш някого — казах й аз, — и съжалявам, ако малко не съм наред. Главата ужасно ме боли.
— Вече не съм към ФБР, дори не съм полицай — обясни Джанет. — Адвокат съм, специализирах в опазване на околната среда и много хора ме мразят от сърце.
— Само да не осиновиш прасе. Луси ме заплашва с това. Защото аз ще трябва да се грижа за него, когато тя заминава извън града, което редовно се случва.
— Предполагам нямаш представа къде е дянал обувките ти?
— Отзад трябва да има кашон с калцуни — посочих джипа, в който допреди малко бях заложник. В този момент се сетих, че всички коли на КЦК бяха оборудвани с устройства за сателитно откриване. — Има едни с PVC подметки, с които ще мога да ходя — казах аз. — Проследила си ме дотук. Как?
— Пратила си на Луси съобщение, че ще й позвъниш веднага щом се качиш в колата — каза тя, — но не го направи.
— И това беше достатъчно да започне да ме издирва?
— Тя го прави по-мащабно, отколкото можеш да си представиш. Следи теб, мен, доста хора. Видяла е, че си била във „Фейт Хаус“, след което си тръгнала за Бостън, вместо за дома. Да не говорим, че си оставила на Бентън доста настойчиви съобщения. — Разказа, че и без това се намирали много близко до „Фейт Хаус“. Връщали Марино в дома му в Кеймбридж, като междувременно разговаряли за излизането на Милдред Лот в нощта. — Тя е помислила, че е чула Жасмин в задния двор — разкрива ми загадката Джанет. — Извикала е името на кучето.
Знаех, че Луси беше работила с британски и германски учени върху компютърно разчитане на речта по движението на устните. Джанет ми обясни, че софтуерът вече позволявал успешно разчитане при извъртане встрани на сто и седемдесет градуса. С други думи, човек едва вижда мърдането на устата, но за компютъра това е предостатъчно.
— А тя е била извърната от камерата и е гледала в посоката, откъдето е чула каквото е чула тогава — каза Джанет. — Охранителната камера я е хванала само странично и донякъде изглежда като че ли тя изрича името на съпруга си.
Потърсих с поглед Бентън и не можах да разбера дали е тук. Сигурно той беше алармирал на агентите и полицията, и ако беше така, знаех какво означава. Открил е онова, което се опасявах, че може да се окаже истина. Дъглас Бърк бе дошла тук, за да се пребори с Чанинг Лот, чиято централа се издигаше на разстояние зад кораба на плаващата болница — огромна бяла сграда отпреди войната със стотици прозорци, повечето тъмни в този час.
— Представям си как един прокурор се хваща за това — продължи да разказва Джанет: — Не Чанинг, а Жасмин. Извикала е кучето си и е изглеждала щастлива и трескаво възбудена. Сега знаем защо.