Луси криеше повече от една заблуда в дома си и аз напомних на Марино, че кучето може да е проблем, ако не се грижиш за него постоянно.
— Знам какво е пренебрегнат домашен любимец — говорех аз, докато задушавах чесъна в зехтина. — Да имаш куче е като да имаш дете. — Вече съжалявах, че не бях започнала соса по-рано.
Последните два дни бяха едно безмилостно изпитание, което не включваше готвене, спане и дори нормална храна. Питах се как ли биха се развили нещата, ако Луси не бе настояла да се инсталират проследяващи джипиес устройства на колите в парка на КЦК и ако не беше проследила джипа ми. Част от мен продължаваше да живее с кошмара на случилото се.
— Кучетата изискват много внимание — обясних аз на Марино и разбърках малко пресен босилек и риган в соса. — Поради което Брайс и Итън досега са имали само котки.
— Ти майтап ли си правиш с мен? Знам защо, по дяволите. Странните двойки имат котки, гейовете си падат по котките.
— Това е ужасен стереотип, да не говорим, че е нелепо. — Няколко щипки кафява захар и малко едро смлян лют пипер.
— Знаеш ли, че онзи, който игра Фелиск Унгър, игра и Куинси. Замисляла ли си се някога преди колко време беше това?
— Джак Клугман изигра Куинси. Не Тони Рандал — поправих го аз. — Кучето е сериозен ангажимент, Марино.
— Не знам. Странна работа, докторе. Как лети времето… Помня, че дълго време гледах един сериал, докато разбера колко тъп е бил. В един епизод ракът мутираше и започна да убива всички наред. Или друг, в който на един му пришиха обратно отрязаната ръка, а после със здравата му ръка стана нещо фатално. Господи…. беше преди трийсет години, аз още се боксирах, току-що бях започнал работа в нюйоркската полиция, дори още не бях срещал истински „Куинси“, а ето ме днес, работя за теб. Хората мислят, че само другите остаряват. После ставаш на петдесет и девизът ти става „Ебал съм го!“.
Свалих мократа кърпа от керамичната купа и проверих тестото. Марино седеше на пода. Големите му крака бяха проснати напред, а той се бе облегнал на стената и си играеше в кухнята ми с проскубаното кутре, порода немска овчарка, спасено от Луси от някаква свинеферма, затворена от Джанет два дни по-късно. Лапи, огромни кафяви очи, щръкнали ушички, черно-бежово, може би на десет месеца. Беше сгушено в скута на Марино, а до тях лежеше хрътката ми Сок.
— Кеймбридж имаше готовност за отдел за следови кучета, но после не им одобриха бюджета — Марино посегна към бирата си.
Странно, колко различен беше с кучето… Дори гласът му бе променен.
— Проблемът е с плащането на извънработното време на онзи, у когото е кучето, но в моя случай аз мога да го правя безплатно и няма да има никакъв проблем със синдикатите, защото така или иначе не съм полицай. Искаш ли да пораснеш и да станеш следово куче? — попита той кутрето.
— Охо, колко сме амбициозни — разделих аз тестото на три топки.
— Тогава ще можеш да работиш заедно с мен. Това ще ти хареса, нали? Да идваш всяка сутрин в големия ми красив дом — говореше пак на кучето с глас, за който единственото определение бе глупав, а то ближеше ръката му. — Това ще е много хубаво, нали? Аз ще го тренирам, ще го водя по местопрестъпления, ще го уча да реагира на всякакви неща. Ще бъде страхотно, а?
Не ми пукаше. Някой спеше на надуваемо легло, в офиса му имаше куче… Боже, важно ли беше това? Възпроизвеждах сцената в главата си и продължавах да не мога да отговоря на истинския най-важен въпрос: щях ли да мога да го нараня достатъчно, за да спася живота си? Не че не бих опитала. Нямах съмнение, че бих замахнала към лицето му, но острието на скалпела беше късо и тясно, да не говорим, че лесно се чупеше при дръжката.
Имах една не чак толкова удобна възможност, от която се оказа, че нямам нужда, но не можех да спра да мисля за нея, защото получих поредното напомняне, че инструментите на моята професия не могат да спасят никого. Но както си го мислех, така и знаех, че не е истина и трябва да си наложа да изляза от това проклето униние.
— Не мога да му измисля име, нищо не ми хрумва — каза Марино. — Може би Куинси. Да те наречем Куинси, а? — говореше той на кутрето, а аз не можех да се понасям, когато бях в такова негативно настроение.
Можеше да се твърди, че ако помагах да бъде спрян убиец, това бе равностойно на спасяване на живот, може би на повече от един, че онова, което правех сутрин, по обяд и следобед предотвратяваше ново насилие… Ал Голбрайт не бил приключил. Бентън ми каза, че той едва бил започнал, че възрастната му майка Мери Голбрайт била във „Фейт Хаус“ от години, но преди десет месеца получила инсулт и още не е възстановила когнитивните си функции. Това като че ли беше отприщило нещата, доколкото изобщо можеше да се обясни необяснимото.