Най-малкото дете на занимаващо се с филантропия пенсилванско семейство, което печелело от фермерство, коне и винопроизводство. Випускник на Йейл, останал несемеен, той мразел майка си от все сърце. Тя била учен, член на Обществото на историците на гражданската война, консултиращ архивист за гърлскаутите и той просто не можел да се насити да я убива.
— Какво вино? — влезе Луси с няколко бутилки.
Джанет вече бе изпила чашата си, а аз изтупах брашнените си ръце в престилката и разгледах етикетите.
— Нито едно от тези — върнах се към тестото, което ме чакаше, поръсих го с брашно, размесих го и внимателно го разточих в кръг. — Онова пино от Орегон — преместих го с кокалчетата на пръстите си, за да не го пробия. — Помниш ли онзи прекрасен кашон, който ми подари за рождения ми ден, „Домей Друин“, в мазето.
Джанет каза, че ще го донесе, а аз завъртях тестото, разпъвайки го за първата пица. Тя ще бъде с гъби, повече сос, повече сирене, повече лук, двойна порция пушен бекон и люти чушлета от туршия. Пицата на Марино. Помолих Луси да извади от втория хладилник прясно настъргания пармезан и пълномаслената моцарела и предложих на Марино да изведе кучетата в задния двор.
— Видя ли? — казах на Луси, когато той излезе. — Трябва да му кажа. Това е, което ме безпокои. А трябваше сам да се досети, че е време да изкара кутрето си навън.
— Ще се оправи, лельо Кей. Той обича това куче.
— Да обичаш понякога не е достатъчно. Трябва и да се грижиш. — Залових се със следващата подложка за пица.
— Може би това е, което той в крайна сметка ще научи. Как да се грижиш за нещо и как да се грижиш за себе си… май е време да започне да го прави. — Луси сложи купичките със сирене върху плота. — Може би се нуждае от някаква причина. Може би трябва да искаш нещо толкова силно, че най-сетне да си готов да бъдеш по-малко себичен.
— Радвам се, че чувстваш нещата така. — Разточих основата във въздуха и я сложих в подмазана и набрашнена тавичка. Знаех, че Луси говореше за себе си и случващото се в живота й. — Само не разбирам защо не си го споделила с мен. Подай ми сега гъбите и лука от първия хладилник… ще трябва да ги задушим.
— Страх ме беше… — каза тя. — Исках да видя дали нещата ще потръгнат, защото в повечето случаи нищо не се получава, когато опиташ да се върнеш при някого, с когото си била. — Тя намери дъска за рязане и извади нож. — Знам, че мислиш, че трябва да ти казвам всичко, но аз трябва самостоятелно да вземам решенията в живота си.
— Определено не държа да ми казваш всичко. — Сложих и третата основа в тавата.
Не бях виждала Бентън от вчера, когато беше при мен в офиса. Погрижих се за Дъглас Бърк, защото не мислех, че трябва да го прави друг човек. Бентън не гледаше, но беше през цялото време в залата за аутопсии. Най-вече искаше да знае дали се е борила, дали изобщо е направила опит да се отбранява. Бърк беше въоръжена с 9-милиметров пистолет и Бентън не можеше да разбере какво точно се беше случило.
Единственото, което е направила, е било да стреля в проклетата врата, повтаряше той.
Ако се съдеше по следите във вратата и касата, тя се бе целила в ключалката.
Защо, за Бога, не го е застреляла? попита Бентън сигурно над десет пъти и всеки път се опитвах да му обясня очевидното за всички.
Бърк бе толкова погълната от Чанинг Лот, толкова убедена в своето мнение, че така и не бе разбрала кой стои пред нея. Не бе схванала кой е убиецът, докато не я е вкарал в онази стая без прозорци, превърната от Ал Голбрайт в камера на смъртта — празно складово помещение с грамадни завинтени за пода хладилници, в които може да влезеш цял, и дупка в стената с дюза в нея. Струйната машина за сух лед беше от другата страна на тази стена и Голбрайт я включвал оттам — масивна агресивна промишлена система с бункер, способен да събере достатъчно пелети сух лед, за да издухва с реактивна сила въглероден диоксид часове наред.
Голбрайт бе настроил машината на минимална сила, защото целта на това оборудване не е била да сваля мухъл, утайка, грес, стара боя, лак или следи от корозия. Той използвал чудовищната машина не за да изчиства вътрешността на винените бъчви, а за да убива с нея човешки същества. Беше я настроил на налягане от 550 килопаскала, с консумация 27 килограма пелети сух лед на час, при което нивото на въглеродния диоксид в стаята бавно се покачвало със спадане на температурата в нея. Грохотът вътре от компресирания въздух сигурно е бил оглушителен.