Дъглас Бърк не бе се борила с него, не бе имала шанс. Подозирах, че я бе изиграл, за да влезе в тази стая, която след това заключил. Най-доброто, което е можела да опита, било да я отвори със стрелба, и тя беше изпразнила целия си пълнител, без да успее да отвори вратата, а е разполагала с много малко време.
Нямаше начин да разбера колко време бе останала жива. Но когато се добрахме до нея, тя вече беше наполовина замръзнала в ледената камера, в центъра на която, на покрития в червеникави стърготини циментов под, стоеше самотен стол. Тук, според Бентън, той сигурно бе казал на Пеги Стантън да седне, за да може да се гаври с нея. Тук бе седяла и Милдред Лот, която не познавах и която се отнасяла с него като с лилипут, по думите на самия Голбрайт.
Беше почти десет часът, когато Бентън се прибра. Сок стана и лениво изтича до страничната врата, а Куинси подскачаше игриво след него. Доволна бях, че са приятели. Луната изглеждаше далечна и малка над покривите на къщите зад дома ни в Кеймбридж. Френският прозорец със стъклопис бе осветен от лампите по стълбищните площадки и сцените по него с диви животни ярко блестяха като скъпоценни камъни, гледани откъм задния двор, където аз и Бентън решихме да седнем. Ниската каменна стена около магнолията бе студена и ми напомни, че е зима.
— Още не е дошъл Хелоуин, а вече е толкова студено, че може да завали сняг — казах в тъмното, а той сложи ръка през кръста ми и ме притегли към себе си.
После ми разказа как е минал денят му и сподели опасенията си за развитието на случая.
— Опитай се да не бъдеш песимистичен — посъветвах го аз. — Казвах си същото цялата вечер: „Не учи Марино“, „Не учи Луси“, „Не бъди толкова безкомпромисна към себе си и приеми, че нищо не може да промени нещата“.
— Какво не бих дал той да се самоубие в затвора… — каза Бентън, отпивайки от неразредения скоч. — Ето… Казах го. Да спести на държавата скъп процес. Но мръсници като него не се самоубиват. Все същото шоу за хората. Не мога да повярвам, че фирмата на Донахю ще го защитава и че може би съдия ще бъде пак Конри и… че може би пак ще те разкарват из съдилищата.
— Този път няма да ме призове. Това е случай на прокуратурата. Ще направят всичко, за да спечелят.
— Дан Стюард е малоумен.
Припомних му, че уликите този път бяха убийствени. Голбрайт бе убил и трите жени. Бе оставил отпечатъци по кашоните с чували за боклук, по бутилката евтин концентрат, по торбичката лакомства за котката, а дървените влакна, които сам бе донесъл от „чистилището“, както сега полицията наричаше онзи склад, са били намерени по тялото на Пеги Стантън и вътре в колата й. Отпечатъкът върху огледалото за обратно виждане също бе негов. Пръстови отпечатъци имаше дори по фалшифицираните от него чекове, с които бе плащал сметките й.
Същите оцветени от вино влакна от американски дъб бяха намерени в старата лодка за лов на раци, която Голбрайт е държал на кей, напомних аз на Бентън, опитвайки се да го окуража. Полицията намери дрехите на Пеги Стантън и нощницата на Милдред Лот в чекмедже в крайбрежната му къща в Коасет Харбър, където той бе прибрал на съхранение личните вещи на някога забележителната си майка. Дори малоумник не може да загуби подобно дело, казах аз на Бентън.
— Уверена съм, че ще извлечем и ДНК — уверих го аз. — Мостри от боята в лодката съвпадат със следите от боя по бамбуковия прът и пак същата боя е намерена по черупката, която свалих от костенурката. А това поставя лодката му в района, където бе намерено тялото на Пеги Стантън и където той се е натъкнал на костенурката. Да не говорим, че е запазил мобилния й телефон и чековата книжка. Намерихме мобилния телефон и на Ема Шуберт, както и усилвателя в склада му, за да може да влиза в безжичната мрежа на „Лоуган“. Най-сетне разобличаващото откриване на тялото на Милдред Лот.
Споменах, че дори за Джил Донахю може да се окаже трудно да обясни защо трупът на Милдред Лот беше намерен вкочанен в един от фризерите на Ал Голбрайт.
— Донахю ще каже, че Чанинг Лот има нещо общо с това или е направо виновен и тогава всички ще съжалим, че не може да бъде съден два пъти по едно и също обвинение… — гласът на Бентън бе мрачен, а брадичката му бе подпряна на темето ми.
— Да, това ще е велик аргумент. — Усетих през якето си как сърцето му бие и обърнах глава нагоре, за да го целуна. — Доволна съм, че не си ти адвокатът. Хайде да вечеряме…
Информация за текста