— Защото ти имаше нужда от голяма доставка на пластифицирани кашони и участва в търга… — с удоволствие ми припомни Марино.
— И ние ги използвахме, понеже нямахме избор.
— Да, но ако това се случеше днес, някой адвокат щеше да ни попилее.
Сетих се за Милдред Лот и онова, което може би ме очаква. Доколкото знаех, отиването ми в съда не беше отменено, но аз си бях виновна — не трябваше да правя онзи тъп коментар, който опасявам се скоро ще бъде във всички новини.
— Може изобщо да не ни се наложи да влизаме, освен ако не е потънала по-дълбоко. — Марино спря тахото пред задната метална врата на охраната. — На снимката, която Пам е изпратила, изглежда леснодостъпна. Може би само ще издърпаме влакното, без да има нужда от никакви неопрени, но знае ли човек.
— Не трябва да приемаме, че е „тя“.
— Лак за нокти. — Той разпери ръце, сякаш за да ми демонстрира своя, после натисна бутона на дистанционното над главата си. — Ясно се вижда на снимката на Пам. — Говореше за младата биоложка така, сякаш бяха приятели. — Определено лак за нокти. Но не мога да кажа какъв цвят… може би розов.
— Най-добре е да не правим предположения.
— Е, ето че сега имаме нужда от наш екип за спускане под вода. Мислил съм по въпроса и смятам да се сертифицирам — каза той, но аз знам, че това никога няма да се случи.
Марино обичаше да коментира, че ако Господ е искал да можем да дишаме под вода, е щял да ни дари хриле. Казвал го е, за да бъде чуто от Люк, и аз се питах дали Марино имаше представа, че Люк преди малко беше предложил да се спуснем с него, ако двамата са си разменили някакви думи на паркинга.
— Толкова много тела изваждаме от водата тук — продължи Марино. — Заливи, езера, реки, океана… Но нито пожарникарите, нито бреговата охрана, нито дори спасителните екипи искат да се занимават с удавници.
— Това не е тяхна работа — отбелязах аз и винаги, когато той се отнасяше и започваше да философства, аз бях готова да кажа нещо, което нямаше да му допадне.
— Ако имахме кораб… Аз имам капитански права и нямаше да бъде никакъв проблем да го използваме. Надуваем „Зодиак Хърикейн“ с твърд корпус, шестметров, с реактивна струя и двеста и четиридесет конски сили двигател щеше да ни бъде предостатъчен. Може да опитаме да получим финансиране за нови неопренови костюми, както и за някаква лодка, и да ги държим тук на ремарке, но да имаме възможност сами да се оправяме в такива случаи — уверено каза той. — Нямаше да е никакъв проблем за мен да отговарям за това. Познавам тази материя…
Когато се качихме на „Мемориал драйв“, трафикът се оказа доста натоварен. Вратата зад нас остана отворена, понеже някакви служители на КЦК влязоха в паркинга.
— Щях да се грижа всичко да е заредено, обезопасено и дезинфекцирано — продължи да фантазира той. — Всичко щеше да бъде като по учебник и никакъв адвокат никога не би ни хванал по бели гащи с твърдения, че уликите са замърсени. Ако наистина се наложи да отидеш днес следобед, трябва да те придружа. Няма да те пусна самичка близо до Чанинг Лот.
— Не вярвам да ми стори нещо в сградата на федералния съд пред очите на приставите.
— Проблемът е кого този мръсник е оставил да чака отвън — каза Марино. — Всеки с пари може да плати на някого да направи каквото поиска.
— Той явно не е платил на никого, когато е решил, че жена му трябва да бъде убита.
— Така е. Вероятно за него е добре, че е бил зад решетките през цялото това време. Не бих искал да обещая на някой убиец сто бона и после да откажа да платя повече.
— Имаме ли транспорт?
— Да. Тоби ще ни чака в базата на бреговата охрана с един от бусовете. Казах му да не излиза, преди да е минал един час от този момент нататък.
От другата страна на гъмжащата с коли улица, извиваща се покрай нашата сграда, тече река — тъмносиня и блещукаща под слънцето. Листата на листвениците по протежение на крайбрежната започваха да пожълтяват и почервеня ват, а студената вода охлаждаше въздуха. Есента тази година закъсняваше — още не сме имали нито едно утринно заскрежаване, а и повечето от дърветата бяха още зелени, с едва доловимо кафяво. Страхувах се, че зимата ще дойде направо, без преход, а това толкова на север ставаше почти изведнъж.
— Знам за имейла — изплю накрая камъчето Марино.
Не можех да си представя, че Луси не му е съобщила, и му го казах.
— Защо не ми се обади веднага? — попита той.
От другата страна на реката бяха небостъргачите на административния център на Бостън, а отвъд тях — вътрешният и външният залив, както и заливът Масачузетс Бей, където ни чакаше пожарен катер. Надявах се кожестата костенурка да е оцеляла. Щеше да ми бъде много неприятно, ако не е така.